Дан Симънс - Олимп

Нямаше представа, ала изпитваше огромна благодарност, че се е случило така. Изправи се, опипа ребрата и гърба си и издърпа въжето. Можеше да го остави — имаше още над трийсет метра, а на връщане можеше да се наложи бързо да се изкатери по ледената стена, вместо мъчително бавно да дълбае стъпала с пикелите — но имаше също толкова голяма вероятност да му потрябва цялото въже.

Тръгна на северозапад, успоредно на авеню Домеснел под Променад Планте, познатата бамбукова естакада, замръзнала в лед на осемнайсет метра над него. Спря да се увери, че тежкият арбалет е зареден, и отново пое по невероятната пътека, покрита със зелена трева, към сърцето на кратера Париж.

„Променад Планте“, така наричаха естакадата, едно от ония редки стари имена, явно останали отпреди сегашния език. Никой от познатите на Деймън не бе питал за значението му. Докато крачеше по зелената лента на дъното на смрачаващия се каньон сред син лед и новоразкрити руини, той се зачуди дали новата улица не е наречена на тая по-древна, забравена алея, заровена, докато Сетебос не беше сметнал за нужно да я изкопае с многобройните си ръце.

Напредваше предпазливо и с растяща тревога. Не знаеше какво си е мислил, че ще завари. Главната му цел беше хубаво да разгледа Сетебос, ако онова същество изобщо бе Сетебос, и да разкаже на всички в Ардис Хол как изглежда тоя леден град след нашествието на чудовището. Ала докато забелязваше и други неща, замръзнали в органичния син лед от двете страни на естакадата — още шест войникса, купчини човешки черепи, руини, които от векове не бяха виждали светлина — дланите му все повече се потяха и устата му пресъхваше.

Искаше му се да бе взел един от иглените пистолети, които Петър беше донесъл от Моста. Съвсем ясно си спомни подземната пещера на орбиталния остров на Просперо, където Сави почти от упор бе изстреляла цял облак игли в гърдите на Калибан. Не бе успяла да убие чудовището — надавайки вой и пръскайки кръв, Калибан я вдигна в дългите си ръце и й прехапа гърлото с едно-единствено, ужасяващо шумно изщракване със зъби. После се гмурна в блатото и замъкна тялото й в системата от отходни тръби и канали.

„Дойдох да открия Калибан“ — помисли си Деймън. За пръв път го признаваше пред себе си. Калибан беше неговият най-голям враг. А след опита му да го убие на острова на Просперо, след като го бе оставил да умре там и бе насочил орбитиращата черна дупка към острова, Калибан най-вероятно също го смяташе за своя най-голям враг.

Поне се надяваше да е така, въпреки че при мисълта пак да се бие с него устата му пресъхваше още повече и дланите му още повече се потяха. После обаче си спомняше черепа на майка си, спомняше си тежката обида с пирамидата от черепи, обида, която можеше да му е нанесена само от Калибан, рожбата на Сикоракса, създанието на Просперо, поклонника на оня бог на произволното насилие, Сетебос, и продължаваше да върви напред, понесъл арбалета, зареден с две съвсем недостатъчни, ала добре наточени стрели.

В дълбоката сянка на друг, по-голям навес видя фигури, изплуващи от синия лед. Тоя път не бяха замръзнали войникси — приличаха на хора, великани, мускулести и сгърчени, със синьо-сива плът и празни бели очи.

Моментално вдигна арбалета и замръзна. Трябваха му цели трийсет секунди, за да разбере какво е това.

„Статуи“. Бе научил значението на тази дума от Хана — камък или друг материал, изваян в човешка форма. В кратера Париж и факссвета на неговата младост нямаше „статуи“ — за пръв път бе видял такава фигура в Голдън Гейт при Мачу Пикчу само преди десет месеца. Онова място или поне зелените жилищни глобуси, увити около него като бръшлян, беше по-скоро музей, отколкото мост, но се наложи Хана, която винаги се бе интересувала от леене на метал в различни форми, да обясни, че „хората“, които виждат, са „статуи“, произведения на изкуството, също странна идея. За съществуването на тия статуи явно нямаше друга причина, освен да радват окото. Деймън дори сега се усмихна, когато си спомни нещо, случило се на Моста — отначало бяха помислили Одисей, вече Никой, за една от музейните статуи, докато не се беше раздвижил и не ги бе заговорил.

Тия статуи не помръдваха. Деймън се приближи и отпусна арбалета.

Фигурите бяха грамадни, над два пъти по-големи от естествен ръст, и се подаваха от леда, защото древната сграда, от която бяха част, се беше килнала напред. Всички тия сиви тела от камък или бетон бяха абсолютно еднакви — мъж, голобрад, с къдрици около сивата маса, която представляваше косата му, гол, само по риза без ръкави, запретната над корема му, с вдигната и свита лява ръка и с длан върху темето. Дясната ръка бе масивна, мускулеста, свита в лакътя и китката, с длан върху голия корем — всъщност с нея мъжът повдигаше сивите бетонни гънки на ризата си. Виждаше се само десният крак, който излизаше от фасадата, някакъв навес над прозорчета, минаващи през редицата от еднакви мъжки статуи като нещо, пронизващо хълбоците им.