Дан Симънс - Олимп

Хокънбери го научава от собствен опит. Вътрешното му ухо постоянно му съобщава, че пада, и няма хоризонт, по който да се ориентира — каютата му няма прозорец или илюминатор, през който да гледа навън — и понеже всичко в банята е предвидено за нормална гравитационна среда, той скоро се научава да използва специалните торбички, дето му ги носи Манмът.

Ала шест часа гадене стигат и схоластикът вече се чувства по-добре, даже започва да подскача из тапицираната каюта и да прелита от завинтеното за пода легло до здраво закрепеното писалище. След това иска разрешение да напусне каютата си, моментално го получава и си прекарва страхотно по дългите коридори и широките корабни стълбища, които изглеждат адски тъпо в тоя истински триизмерен свят — лети към машинното отделение. Манмът през цялото време остава негов верен помощник и внимава Хокънбери да не се хване за някой важен лост в машинното или да забрави, че нещата все още имат маса, въпреки че привидно нямат тежест.

Когато бившият схоластик заявява, че иска да отиде при Одисей, Манмът му отговаря, че гъркът е в предния навигационен балон, и го отвежда там. Хокънбери знае, че е по-добре да отпрати дребния моравек, че разговорът ще е личен и че с Одисей сигурно ще се сбият, ала малодушието му си казва думата и той оставя спътника си да дойде с него. Моравекът със сигурност няма да позволи Одисей да го разкъса на парчета, въпреки че отвлеченият грък навярно има право да го стори.

Навигационният балон представлява кръгла маса сред океан от звезди. Към масата са прикрепени три стола, но Одисей използва един от тях, само за да не отлети — проврял е босия си крак между пречките. Когато „Кралица Маб“ се върти или обръща, а през тия двайсет и четири часа корабът го прави почти непрекъснато, звездите летят наоколо и само допреди няколко часа на Хокънбери би му призляло, но сега това не го смущава. Все едно цял живот е бил в безтегловност. Одисей явно се чувства по същия начин, мисли си Хокънбери, защото ахеецът е изпразнил три от десетте кратунки с вино, завързани на дълги въжета за масата. Той подава една от тях на схоластика, като я перва с пръсти и кратунката полита във въздуха. Въпреки че стомахът на Хокънбери е празен, той не може да откаже виното, предложено му като жест на помирение. Пък и вкусът му е превъзходен.

— Машините го правят някъде на тоя безбожен кораб — казва Одисей. — Ела, машинке, пий с нас, моравеко. — Последните думи са отправени към Манмът, който се е настанил на един от столовете, но той отклонява предложението с поклащане на металната си глава.

Хокънбери се извинява, че е излъгал Одисей и го е завел при стършела, за да могат моравеките да го отвлекат. Гъркът маха с ръка.

— Мислех да те убия, сине Дуейнов, обаче защо? Явно боговете са предопределили да се отправя на тоя дълъг път и не съм аз тоя, дето ще оспорва волята на безсмъртните.

— Още ли вярваш в боговете? — пита схоластикът и отпива голяма глътка от силното вино. — Даже след като воювахте с тях?

При тия думи брадатият стратег се намръщва, после се усмихва и се почесва по бузата.

— Понякога може да е трудно да вярваш в приятелите си, Хокънбери, сине Дуейнов, ала винаги трябва да вярваш на враговете си. Особено ако имаш честта сред враговете ти да има богове.

Известно време пият мълчаливо. Корабът пак се завърта. Ярка слънчева светлина кара звездите да залязат за миг, след това „Кралица Маб“ отново се обръща и звездите се появяват.

Силното вино залива Хокънбери с топла вълна. Доволен е, че е жив — вдига ръка към гърдите си и докосва не само телепортаторния медальон, но и тънката линия на изчезващия белег под туниката си — и разбира, че след десет години живот сред гърци и троянци за пръв път е седнал да кърка вино и да си лафи с един от сериозните герои и главни действащи лица в „Илиада“. Колко странно, след като дълги години е преподавал епоса на студентите.

Известно време двамата си приказват за събитията, на които са станали свидетели точно преди да напуснат Земята и подножието на Олимп — за затворилата се Дупка между световете, за неравната битка между амазонките и хората на Ахил. Одисей е изненадан, че Хокънбери знае толкова много за Пентезилея и нейните другарки, и схоластикът не намира за нужно да го светне, че е чел за тях във Вергилий. Двамата обсъждат дали истинската война ще започне веднага и дали ахейците и аргивците под командването на Агамемнон в крайна сметка пак ще съборят стените на Троя.