Дан Симънс - Олимп

От отворения тунел, водещ към Ил Сен Луи и Ил дьо ла Сите, не се виждаше нищо, затова той отдели почти цял час, за да се покатери по ледената стена — дълбаеше стъпала и забиваше тежки халки, през които прокарваше въжето, като често увисваше на единия или двата пикела, за да остави потта да се оттече от очите му и да поуспокои дишането си. От това невероятно катераческо упражнение имаше поне една полза — престана да трепери от студ.

Излезе върху синята ледена обвивка на града близо до мястото, където по-рано се беше намирал западният край на Ил дьо ла Сите. Ледът тук бе дебел най-малко трийсет метра и той очакваше да види върховете на небостъргачите зад самия кратер, както и тристаметровата La putain enormé, великанската гола жена от желязо и полимер. „Статуя, просто голяма статуя, само че преди не знаех думата“ — помисли си.

Не видя нищо подобно. Право пред него на запад се издигаше грамаден купол от органичен син лед, висок поне шестстотин метра над равнището на стария град. Само някои ъгли, ръбове, сенки и подаващите се тук-там тераси показваха къде е бил пръстенът от някога гордите небостъргачи около кратера. Блокът на майка му не се виждаше. Нито La putain още по на запад. Освен самия огромен син купол, едновременно спиращ и поглъщащ привечерната светлина, районът около кратера представляваше грамада от ледени кули, контрафорси, сложни мозайки и сини сталагмити, издигащи се на шеметна височина. Всички тия небостъргачи и издатини около купола бяха свързани по въздуха с паяжини от син лед, които изглеждаха деликатни, но бяха по-широки и от най-широките градски булеварди. Всичко искреше в помръкващата светлина и сред небостъргачите и паяжините и по самия купол проблясваха отражения.

— Господи! — промълви Деймън.

Въпреки шеметната внушителност на сияещите ледени кули, извисяващи се на шейсет, осемдесет и даже сто етажа над леда, който покриваше стария град, най-внушителен беше куполът.

Висок поне двеста етажа — височината и изумителната му масивност можеха да се преценят само чрез сравнение със старите жилищни небостъргачи, сгушени в подножието му — той имаше радиус от над километър и половина: от Ил дьо ла Сите на юг до грамадното сметище, което майка му наричаше Люксембургска градина, на север покрай моравата, наречена Булвар Хаусман, обгръщаща жилищния небостъргач при Гар Сен Лазар, където живееше последният любовник на майка му, и после на запад почти до Марсови поля, където винаги се бе виждала разкрачената La putain. Ала не и днес. Куполът скриваше дори тристаметровата жена.

„Ако се бях прехвърлил във възела на Хотела на инвалидите, щях да попадна в купола“ — помисли Деймън.

Сърцето му се разтуптя по-бясно, отколкото от катеренето по ледената стена, но после непосредствено една след друга му хрумнаха две още по-ужасяващи мисли.

Първата: „Сетебос е построил това нещо над кратера“. Това му се струваше невъзможно, но трябваше да е истина. Всъщност оранжевият блясък на залеза постепенно отслабваше и Деймън виждаше, че през леда се процежда червено сияние, пулсираща светлина, която можеше да идва единствено от кратера.

Втората му мисъл беше: „Трябва да ида там“.

Ако още се намираше в кратера Париж, Сетебос щеше да чака тъкмо там . Ако Калибан се намираше в кратера Париж, нямаше къде другаде да е, освен в купола.

С треперещи от студ ръце — „От студ“, каза си — Деймън се върна при ледената стена, завърза въжето за един бамбуков трегер, стърчащ от синия лед, и се спусна в очакващата го цепнатина.

На дъното на тесния леден каньон вече цареше мрак — когато вдигнеше поглед към помръкващото небе, Деймън виждаше звездите — и единственият път от Ил дьо ла Сите водеше по някой от множеството малки тунели, отварящи се като очи в леда, тунели, в които щеше да е още по-тъмно.

Той избра един от входовете на височината на гърдите си и пропълзя в него. Само термокожата го спасяваше от ледена смърт. Само осмозната маска не позволяваше на дъха му да замръзне в гърлото му.

Като се тътреше на колене, когато можеше, и стържеше с раницата ниския леден таван, протегнал арбалета напред, Деймън пълзеше към червеното сияние в купола-катедрала.

Хокънбери отива в навигационния балон, за да се изправи пред Одисей, може би даже да се бие с него, обаче остава, за да се напият заедно.

На бившия схоластик му трябва повече от седмица, за да събере кураж да разговаря с единствения друг човек на кораба, и докато се накани, „Кралица Маб“ достига точката на завъртане. Моравеките го предупреждават, че в продължение на двайсет и четири часа ще се намират в безтегловност, преди корабът да се насочи към Земята, бомбите пак да започнат да се взривяват и да възстановят земната гравитация от 1,28 g, за да намалят скоростта. Манмът и премиер интегратор Астейг/Че идват да се уверят, че неговата каюта е обезопасена, тоест че всички остри ъгли са тапицирани, подвижните предмети са прибрани, за да не летят във въздуха, и че са му осигурени пантофи със залепващи се подметки, но никой не го предупреждава, че обичайният резултат от безтегловността е морска болест.