Дан Симънс - Олимп

— Агамемнон може и да притежава грубата сила да унищожи Илион, обаче ако силата и броят на хората не са на негова страна, съмнявам се, че притежава умението — вторачен във въртящите се звезди, казва Одисей.

— Умението ли? — повтаря Хокънбери. Толкова дълго е мислил и разговарял на старогръцки, че рядко му се налага да се замисля за думите, само че сега се запъва. Ахеецът е използвал думата „долос“, която значи „хитрост“ и може да се употреби и като похвала, и като обида.

Одисей кимва.

— Агамемнон си е Агамемнон — всички го виждат на какво е способен, щото той не е способен на нищо повече. Обаче аз съм Одисей, известен на цял свят с всевъзможните си хитрости.

Хокънбери пак чува тая дума „долос“ и разбира, че събеседникът му се хвали със същата оная особеност на характера, с хитроумието и коварството си, които са накарали Ахил да каже за него — схоластикът със собствените си уши го е чул по време на пратеничеството им при мъжеубиеца преди няколко месеца — „Той ме измами веднъж и коварно постъпи със мене“.

Оная вечер Одисей явно е загрял оскърбителния намек на Ахил, ала е решил да не се обижда. И сега, след четири кратунки вино, Лаертовият син демонстрира гордостта си от своето хитроумие. Хокънбери не за пръв път се пита ще могат ли да победят Троя без Одисеевия дървен кон. Замисля се за многопластовостта на тая дума, „долос“, и неволно се усмихва.

— Защо се хилиш, сине Дуейнов? Нещо смешно ли рекох?

— Не, не, почтени Одисее — бърза да отвърне схоластикът. — Просто си мислех за Ахил… — И спира, за да не каже нещо, което да ядоса събеседника му.

— Нощес сънувах Ахил. — Ахеецът с лекота се завърта във въздуха, за да плъзне поглед по звездите наоколо. Навигационният балон гледа и към двете страни на корпуса на „Кралица Маб“, ала металът и пластмасата почти изцяло отразяват звездната светлина. — Сънувах, че разговарям с Ахил в Хадес.

— Нима Пелеевият син е мъртъв? — пита Хокънбери и отваря нова кратунка.

Одисей свива рамене.

— Това беше насън. Сънищата не приемат времето за граница. Нямам представа дали Ахил още диша, или вече витае сред мъртвите, обаче е сигурно, че някой ден Хадес ще стане негов дом — както и на всички нас.

— Аха. И какво ти каза в съня Ахил?

Одисей насочва тъмните си очи към схоластика.

— Питаше за сина си Неоптолем, дали момчето е станало герой при Троя.

— И ти каза ли му?

— Казах му, че не знам, че съдбата ме е отвела далеч от стените на Илион, преди Неоптолем да има възможност да влезе в битка. Тоя отговор не задоволи сина Пелеев.

Хокънбери кима. Наясно е със сприхавостта на Ахил.

— Опитах се да го утеша — продължава ахеецът. — Казах му, че аргивците го почитат като бог, след като е мъртъв, че живите винаги ще възпяват подвизите и храбростта му, обаче Ахил не щеше и да чуе.

— Наистина ли? — Виното не само бе добро. Беше разкошно. От стомаха на Хокънбери се разливаше течна топлина и го караше да се чувства още по-свободно, отколкото позволяваше безтегловността.

— Да. Каза ми да си натикам тия възхвали в гъза.

Хокънбери прихва. Във въздуха политат мехурчета и капки червено вино. Схоластикът се опитва да ги разгони, но червените сфери се пръскат и пръстите му стават лепкави.

Одисей продължава да зяпа звездите.

— Ахил ми каза, че предпочитал да е селски педал и ръцете му да са покрити с мазоли не от меча, а от ралото, и по десет часа дневно да зяпа волския гъз, отколкото да е най-великият герой в Хадес или даже цар, властващ над бездиханните мъртъвци. Не му харесва да е мъртъв.

— Явно — съгласява се Хокънбери.

Ахеецът прави пирует в безтегловното пространство, хваща се за облегалката на стола и поглежда събеседника си.

— Никога не съм те виждал да се сражаваш, Хокънбери. Сражаваш ли се?

— Не.

Одисей кимва.

— Разумно. Мъдро. Сигурно произлизаш от дълъг род философи.

— Баща ми се е сражавал — осведомява го Хокънбери, изненадан от придошлите спомени. Доколкото може да прецени, през последните десет години от втория си живот не е мислил за баща си.

— Къде? — пита гъркът. — Разкажи ми за битката. Може да съм участвал.

— На Окинава.

— Не съм чувал за такава битка.

— Баща ми останал жив. — Гърлото на Хокънбери се свива. — Бил много млад. Деветнайсетгодишен. Служил в морската пехота. Върнал се у дома същата година и аз съм се родил три години по-късно. Той никога не говореше за това.

— И не се хвалеше с храбростта си, не описваше битката на синчето си!? — смайва се Одисей. — Нищо чудно, че си станал философ, вместо воин.