Дан Симънс - Олимп

— Това прави ли те по-добър човек? — пита Хокънбери.

— Естествено — възкликва ахеецът. — Какъв щеше да е светът без „агон“, състезание между двама мъже, чиято цел е да покаже на всички реда на старшинството при хората, също както никои две неща на земята не си приличат? Как бихме могли ние живите да определяме качествата, ако състезанието и единоборството не показват на целия свят кой въплъщава превъзходството и кой — посредствеността? В какви игри те бива, сине Дуейнов?

— През първата година в колежа се записах за трек. Не успях да вляза в отбора.

— Е, трябва да призная, че съм доста добър в света на игрите, в които се състезават мъжете — казва Одисей. — Бива ме да стрелям с майсторски издялан, хубаво полиран лък и пръв сред другарите си улучвам своя човек сред движеща се група противници, даже ако всичките ми приятели се блъскат в мен в опит едновременно да се прицелят. Една от причините, поради които с радост последвах Ахил и Хектор във войната с боговете, беше желанието ми да изпитам ловкостта си на стрелец срещу уменията на Аполон — макар в душата си да знаех, че това е безумие. Винаги, когато смъртен се изправи срещу боговете, за да премери сили в стрелба с лък — виж само нещастния Еврит ехалийски — човекът умира от внезапна смърт, а не от дълбока старост в дома си. И се съмнявам, че щях да тръгна срещу сребърнолъкия бог Аполон, освен ако не носех със себе си най-хубавия си лък, а аз никога не го нося на война, когато отплавам с черните кораби. Тоя лък и сега виси на стената в голямата ми зала. Ифит ми го подари в знак на приятелство, когато се запознахме — бил на баща му, прочутия Еврит. Много харесвах Ифит и съжалявам, че му дадох само меч и едно грубо издялано копие в замяна на най-чудесния лък на земята. Херакъл уби Ифит, преди да го опозная както трябва.

— Виж, копие хвърлям дотам, докъдето всеки друг може да изстреля стрела с лък — продължава Одисей. — И си ме виждал да се бия с юмруци и да се боря. Що се отнася до тичането, да, виждал си ме да побеждавам Аякс и мога да тичам часове наред, без да си повърна закуската, обаче на къси разстояния мнозина бегачи ще ме оставят да им дишам праха, освен ако Атина не се намеси на моя страна.

— Можех да се справя с трека — измърморва почти на себе си Хокънбери. — Бях силен в дългите разстояния. Обаче имаше един Брад Мълдорф, викахме му Патока, та той ме изпревари за последното място в отбора.

— Липса на чувствителност към вкуса на жлъчка и кучешко повръщано — изсумтява Одисей. — Срам за всеки мъж, който свикне с тоя вкус. — Той отпива голяма глътка вино, отмята глава да преглътне и избърсва капчиците от кестенявата си брада. — Сънувах, че разговарям с мъртвия Ахил в мрачните зали на Хадес, ала всъщност ме интересува съдбата на син ми Телемах. Щом боговете ще ми пращат сънища, защо да не са за сина ми? Когато заминах, той беше момченце, плахо и неизпитано, и искам да знам дали е станал мъж, или е от ония страхливци, дето само се мотаят из хубави къщи, търсят си богати жени, лекета, дето по цял ден свирят на лира.

— Ние нямахме деца — казва Хокънбери и разтрива челото си. — Поне така ми се струва . Спомените за истинския ми живот са объркани и неясни. Аз съм като потънал кораб, който някой, кой знае защо, е вдигнал от дъното, обаче не си е направил труда да изпомпи всичката вода, а само колкото да не потъне пак. Все още са наводнени прекалено много каюти.

Одисей поглежда схоластика, явно без да го разбира, но и без да проявява достатъчно интерес, за да го попита.

Хокънбери среща очите на гръцкия цар и вожд и погледът му изведнъж става съсредоточен и напрегнат.

— Искам да кажа, отговори ми, ако можеш… искам да кажа, какво е да си мъж?

— Да си мъж ли? — повтаря Одисей, отваря последните две кратунки вино и му подава едната.

— Дааа… извинявай, да. Да си мъж . Да станеш мъж. В моята родина единственият обред на посвещаване е да ти дадат ключа за колата… или да спиш с жена за пръв път.

Ахеецът кимва.

— Важно е да спиш с жена за пръв път.

— Обаче това не е най-важното, сине Лаертов! Какво е нужно, за да си мъж — пък и изобщо човек?

„Върхът — праща Манмът на Орфу по теснолъчевия кацал. — И аз неведнъж съм си задавал тоя въпрос — при това не само когато съм се опитвал да разбера Шекспировите сонети“.

„Всички сме си го задавали — отвръща йониецът. — Всички ние, обсебени от нещата човешки. С други думи, всички ние моравеките, тъй като програмите ни и проектираната ни ДНК все ни карат да изучаваме и да се опитваме да разберем своите създатели“.