Дан Симънс - Олимп

— Той открива, че истинското изкуство е форма на творчество — пояснява Орфу. — Чуй този откъс от една ранна част на „Обществото на Германт“:

„Днес познавачите твърдят, че Рьоноар е велик художник на XVIII век. Ала като го твърдят, те забравят Времето, както и това, че трябваше да изтече много от него, дори в разгара на XIX век, за да бъде признат Рьоноар за велик майстор. В ламтежа си за подобно признание самобитният художник, самобитният творец постъпват по примера на окулистите. Лечението посредством тяхната живопис или проза не винаги е приятно. Когато то бива завършено, лечителят казва: «Сега погледнете». И ето че светът (който не е сътворен еднократно, а толкова пъти, колкото се е пръквал някой самобитен творец) ни се разкрива напълно различен от стария, но съвършено достъпен. Жени минават по улицата, различни от едновремешните, защото това са творби на Рьоноар, онези творби на Рьоноар, в които навремето сме се противили да зърнем жените. Колите също са творби на Рьоноар, както и водата, и небето: изпитваме желание да се поразходим в гора, подобна на онази, която първия ден ни е приличала на всичко друго, само не на гора, а примерно на гоблен с разнообразни нюанси, където обаче липсват тъкмо специфично горските нюанси. Такава е новата и уязвима вселена, която току-що е била сътворена. Тя ще трае до следващата геологична катастрофа, която ще предизвикат някой нов самобитен художник или писател“ 11 11 Пр. М. Георгиева. — Б.пр. . И по-нататък обяснява, че писателите правят същото, Манмът, творят нови вселени.

— Явно не може да говори буквално. Не и за създаване на истински вселени.

— Струва ми се, че говори буквално — настоява Орфу. Манмът никога не го е чувал толкова сериозен. — Следиш ли данните за квантовия поток, които Астейг/Че пуска по общия канал?

— Не, квантовата теория ми е досадна.

— Това не е теория — посочва йонийският му приятел. — С всеки следващ ден, докато осъществяваме този преход от Марс до Земята, квантовата нестабилност между двата свята и в цялата ни слънчева система се задълбочава. Земята е в центъра на този поток. Сякаш всичките й пространственовремеви вероятностни матрици са попаднали в някакъв въртоп, някакъв участък на самоналожен хаос.

— Какво общо има това с Пруст?

Орфу спира горелката. Голямата кръпка върху люка на товарния отсек е идеално заварена.

— Някой си играе със светове и сигурно даже с цели вселени. Анализирай математически квантовия поток и ще видиш, че сякаш различни квантови пространства на Калаби-Яу някак си се опитват да съществуват едновременно в една брана. Все едно че се мъчат да се появят нови светове — все едно появата им е наложена от някакъв гений, също както предполага Пруст.

Някъде в „Кралица Маб“ се задействат невидими дюзи и дългият, тромав, ала красив космически съд от черен бъкивъглерод и стомана се завърта и преобръща. Манмът се хваща за един лост и краката му се отделят от корпуса, докато тристаметровият атомен кораб изпълнява цирковите си акробатични номера. Слънцето осветява двамата моравеки и залязва зад тласкателните платформи на кърмата. Европеецът настройва поляризиращите си филтри, отново различава звездите и разбира, че макар да не ги вижда във видимия спектър, приятелят му слуша тяхното радиопиукане. „Този термоядрен хор“, както веднъж ги беше нарекъл Орфу.

— Орфу, приятелю, да не си станал набожен?

Йониецът избуботва в субзвуковия диапазон.

— Ако е така — и ако Пруст е прав и се сътворяват истински вселени, когато онези рядко срещани, почти уникални гениални умове се съсредоточават върху тяхното сътворяване — струва ми се, че не ми се ще да се срещна с Творците в сегашната действителност. Тук действа нещо зло.

— Не виждам защо това… — започва Манмът и млъква, заслушан в общия канал. — Какво означава „тревога дванайсет-нула-едно“?

— Масата на „Маб“ току-що е намаляла с шейсет и четири килограма — пояснява Орфу.

— От отпадъци и изхвърлена урина ли?

— Не точно. Нашият приятел Хокънбери току-що се е телепортирал.

Първата мисъл на Манмът е „Хокънбери не е в състояние да се телепортира никъде… трябваше да го спрем — приятели не се пускат да се телепортират пияни“, ала решава да не я споделя с Орфу.

— Чуваш ли? — след миг пита йониецът.

— Не, какво?

— Следя радиочестотите. Току-що насочихме голямата антена към Земята или по-точно, към полярния орбитален пръстен на Земята и тя регистрира модулирано радиоизлъчване, чийто адресат сме ние.