Дан Симънс - Олимп

Мозъкът на самия Сетебос бе много по-голям, отколкото си спомняше Деймън от появата му през Дупката в небето преди по-малко от два дни — ако тогава чудовището беше дълго трийсет метра по оста си, сега бе дълго поне сто и високо трийсет метра в центъра, където усуканата тъкан беше разделена с дълбока сияеща бразда. Изпълваше гнездото и когато наместваше грамадата си, отдолу се разнасяше хрущене на черепи — като шумолене на прекършени сламки.

— Казваш си, това величие ни добро, ни зло във Него не показва, ни благост, ни жестокост: Той могъщ е и е Господ. Казваш, Той ужасен е: и подвизите Му ще те уверят в това!

Съскането на Калибан резонира в купола — акустиката беше идеална, отекна сред дупките и зикуратите, рикошира в лабиринта ледени тунели и сякаш стигна до Деймън отпред, отзад и отстрани — гибелен шепот.

Очите на Деймън се приспособиха към червеникавия здрач и мащабите на огромния купол и той видя по-малки неща, които тичаха около подножието на гнездото, катереха се на четири крака по ледените стъпала към гигантския мозък и после се тътрузеха обратно само на задни крака: носеха големи овални пашкули, лъщящи от отвратителна млечнобяла слуз.

За миг му се стори, че са войникси — по дългия път през ледения лабиринт беше видял останки от десетки войникси, не замръзнали в леда, каквито бе забелязал във външната цепнатина, а разкъсани трупове, празна коруба тук, откъснат крак или кожена гърбица там, самотно лежащи лапи — ала сега, докато се взираше през парите и мъглите от вулканичните отвори, установи, че тия неща не са войникси. Имаха формата на Калибан.

„Калибани“ — помисли си Деймън. Преди близо година със Сави и Харман ги бяха видели в Средиземноморския басейн и сега той разбра значението на кръстовете в стените на купола. „Зарядни устройства“, така бе нарекла Сави кухите кръстове, и самият Деймън се беше натъкнал на гол калибан, увиснал на един такъв вертикален кръст с разперени ръце, и го бе помислил за мъртъв, докато жълтите котешки очи не се бяха отворили.

Сави им беше обяснила, че Просперо и невероятното биосферно същество Ариел са еволюирали калибаните от обикновени хора, за да попречат на войниксите да нахлуят в Средиземноморския басейн и други територии, които Просперо искал да запази. Сега Деймън си помисли, че това или е лъжа, или грешка на старицата — калибаните не бяха еволюирали от човешки същества, а по-скоро клонирани от оригиналния и много по-ужасен Калибан, както беше признал Просперо на своя орбитален остров, но навремето Харман бе попитал еврейката защо постчовеците изобщо са създали войниксите, щом те или пък Просперо после са имали нужда от други чудовища, за да ги сдържат.

„А, те не са ги създали — беше отговорила Сави. — Войниксите са дошли отнякъде другаде, служат на някой друг и имат собствени цели“.

Тогава Деймън не бе разбрал нищо, а сега разбираше още по-малко. Тия калибани, които се щураха като отвратително розови мравки по дъното на кратера и носеха млечнобелите яйца, явно не служеха на Просперо — а на Сетебос.

„Тогава кой е довел войниксите на Земята? — запита се той. — Защо нападат Ардис и другите общности на старостилните човеци, щом не служат на Сетебос? Тогава на кого служат?“

В момента със сигурност знаеше само, че появата на Сетебос в кратера Париж е била катастрофална за тукашните войникси — които не бяха замръзнали в бързо разпространяващия се син лед, бяха уловени и изкорубени като вкусни раци. Изкорубени от кого? Или от какво? Хрумнаха му само два отговора и нито единият от тях не беше успокояващ — войниксите бяха схрускани или от зъбите и ноктите на калибаните, или от ръцете на самия Сетебос.

Сега съзнаваше, че сиво-розовите бразди по пода на кратера всъщност бяха ръце, излизащи от Сетебос. Стволовете потъваха в отворите по стената на купола и…

Деймън рязко се извъртя и вдигна арбалета си с показалец на спусъка. От ледения тунел зад него се разнасяше шум като от плъзгане. „Една от ръцете на Сетебос, три пъти по-голяма от мен, провира се зад гърба ми!“

Приклекна и зачака, ала не се появи никаква ръка. От ледения коридор обаче продължаваше да се носи съскане и шепот.

„Ръцете са в стените и сигурно вече са стигнали до цепнатините навън — каза си Деймън. Опитваше се да успокои отчаяно разтуптяното си сърце. — В тунелите и навън е тъмно. Какво ще правя, ако се натъкна на някоя от тях?“ Беше видял пулсиращите хранителни отвори в дланите долу — група калибани бяха хранили една от тях с големи парчета сурово месо, или от войникс, или човешко.