Дан Симънс - Олимп

— Да си мъж ли? — сериозно, почти разсеяно повтаря Одисей. — В момента ми се пикае. На теб пикае ли ти се, Хокънбери?

— Искам да кажа, това може да е свързано с постоянството — продължава схоластикът. Налага се повторно да се опита да изговори думата, за да я произнесе вярно. — Постоянство. Искам да кажа, сравни вашите Олимпийски игри с нашите. Само ги сравни!

— Оня другият моравек ме научи да пикая в нужника — там има някакъв вакуум, дето всмуква течността даже при безтегловност, обаче ми е адски трудно да не опикая въздуха наоколо. Ами на теб, Хокънбери?

— Вие древните гърци сте съхранили Игрите си цели хиляда и двеста години. По пет дни игри на всеки четири години в продължение на хиляда и двеста години , докато някакъв си християнски император на Рим не ги забранил. Хиляда и двеста години! В суша и глад, мор и чума. Веднъж на всеки четири години войните били прекратявани и вашите спортисти се отправяли от целия тогавашен свят към Олимпия, за да отдадат почит на боговете и да се състезават с колесници, в бягане, борба, хвърляне на диск и копие и панкратион, оная странна смесица от борба и кик-бокс, която никога не съм гледал, а се басирам, че и ти не си. Хиляда и двеста години, сине Лаертов! Когато моят народ ги възстанови, Игрите не продължиха и сто години, без на три пъти да ги отменят заради войни. Разни страни отказваха да участват, защото са се разсърдили от една или друга обида, даже се стигна дотам, че терористи убиха еврейски спортисти…

— Пикае ми се. — Одисей пуска завързаната за масата кратунка и се завърта, готов да се отблъсне с крака към каютата си. — Веднага се връщам.

— Може би единствено последователни са думите на Омир: „Свидни за нас преди всичко са пирове, песни и танци, свежи одежди, горещи басейни и ложета меки“ 10 10 Тук и нататък преводът на „Одисея“ е цитиран по Т. Батаклиев. — Б.пр. .

— Кой е Омир? — Гъркът спира насред въздуха при люка на навигационния балон.

— Не го познаваш — отвръща Хокънбери и отпива глътка вино. — Обаче знаеш ли…

И млъква. Одисей го няма.

Манмът излиза през шлюза на медицинската палуба, привързва се, въпреки че в раницата си носи реактивно гориво, и поема по коридорите и стълбите около и по корпуса на „Кралица Маб“. Заварва Орфу от Йо да заварява кръпка върху люковете на товарния отсек, където се намира „Смуглата дама“, сгушена под сгъваемите криле на атмосферната совалка.

— Можеше и да е по-ясно — казва по личната им радиочестота Манмът.

— Повечето разговори се отличават с тая особеност — отвръща Орфу. — Даже нашите.

— Обаче ние обикновено не сме пияни, когато разговаряме.

— Моравеките не приемат алкохол за стимулиращи или потискащи цели, следователно формално си прав. — Дъждът искри ярко осветява корубата, краката и сензорите на йониеца. — Но сме обсъждали разни неща, докато си бил в хипоксия, упоен с токсини и както биха казали хората, когато си умирал от шубе, така че несвързаният разговор на Одисей и Хокънбери не ми звучеше чак толкова чуждо.

— Какво би казал Пруст по въпроса какво е нужно, за да си човек… или пък мъж? — пита Манмът.

— А, Пруст ли, онзи досадник — отговаря Орфу. — Тъкмо тая сутрин го препрочитах.

— Веднъж се опита да ми обясниш неговите пътища към истината. Но първо каза, че имало три пътя, после четири, след това три и накрая пак четири. Така и не ми ги описа. Всъщност, струва ми се, че изгуби нишката на обяснението си.

— Само те изпитвах — избуботва приятелят му. — За да видя дали слушаш.

— Аз пък си мисля, че беше изпаднал в моравекско състояние.

— Няма да съм първият — отвръща Орфу от Йо. Информационното претоварване на органичните мозъци и кибернетичните база данни на моравеките ставаше все по-сериозен проблем, когато навлезеха във второто и третото си столетие.

— Съмнявам се, че идеите на Пруст за същината на човечността имат особено голяма връзка с Одисей — казва Манмът.

Четири от силно разчленените ръце на йониеца са заети със заваряването, ала той свива други две рамене.

— Нали си спомняш, че той анализира приятелството — даже като любовник, — като един от тия пътища — започва едрият моравек. — Това го свързва с Одисей и нашия схоластик. Обаче разказвачът на Пруст открива, че неговото призвание към истината е писането, изследването на нюанси, скрити в другите нюанси на живота му.

— Но нали по-рано беше отхвърлил изкуството като път към най-съкровената човечност — отбелязва Манмът. — Нали в крайна сметка решил, че изкуството изобщо не е път към истината.