Дан Симънс - Хиперион

— Кога започват да бомбардират?

— Не знам. Зависи от отбранителната мощ на военната флота.

— Отбраната им не беше много добра онзи ден, когато разузнавачите на прокудените успяха да се промъкнат през тях и унищожиха кораба „Игдразил“ — напомни Ламиа.

Касад кимна утвърдително.

— Хей — викна Мартин Силенъс, — да не сме се установили на някоя проклета мишена?

— Разбира се — отвърна консулът. — В случай че прокудените нападат Хиперион, за да предотвратят отварянето на Гробниците на времето, както би могло да се съди от разказа на г-жа Ламиа, тогава Гробниците на времето и цялата тази територия ще бъдат основна мишена.

— За ядрени бомби ли? — с напрежение в гласа понита Силенъс.

— Почти със сигурност — потвърди Касад.

— Не ставаше ли дума преди, че антиентронните полета задържали корабите на разстояние оттук — рече отец Хойт.

— Кораби с екипажи — каза консулът, без да поглежда назад към останалите от мястото, където се бе облегнал на перваза. — Антиентропните полета няма да попречат на управляеми ракети, ударни бомби или лъчи от дяволски бич. По същите причини няма да попречат и на механизираната пехота. Прокудените биха могли да стоварят няколко щурмови плъзгача или автоматично управляеми танкове и да наблюдават от разстояние, докато те унищожат долината.

— Само че няма да го направят — заяви Брон Ламиа. — Тяхната цел е да завладеят Хиперион, а не да го унищожат.

— Не бих рискувал живота си, осланяйки се на това предположение — подхвърли Касад. Ламиа се усмихна насреща му.

— Но ние правим точно това, нали, полковник? Над тях от непрекъснатата мозайка на експлозиите се отдели една самотна искра и проряза небето, превръщайки се в светлооранжев въглен. Групата на терасата видя пламъците, чу мъчителния писък от проникването в атмосферата. Огненото кълбо изчезна зад планините отвъд крепостта.

Едва минута по-късно консулът осъзна, че беше сдържал дъха си, а ръцете му се бяха вкопчили здраво в каменния перваз. Той си пое дъх на пресекулки. Останалите сякаш вдишаха в същия миг. Не последва никаква експлозия, никаква взривна вълна не разтърси скалите.

— Неизбухнал снаряд ли? — попита отец Хойт.

— Вероятно някой ранен стрелец на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, който се опитва да стигне до орбиталния периметър или до космодрума в Кийтс — каза полковник Касад.

— Не успя, нали? — вметна Ламиа. Касад не отговори.

Мартин Силенъс повдигна бинокъла и огледа здрачаващите се блата, търсейки храмера.

— Не се вижда — съобщи Силенъс. — Нашият капитан или е заобиколил онзи хълм точно от тази страна на долината на Гробниците на времето, или е приложил отново своя номер с изчезването.

— Жалко, че никога няма да чуем неговата история — рече отец Хойт. После се обърна към консула. — Но ще чуем вашата, нали?

Консулът отри длани в панталоните си. Сърцето му биеше силно.

— Да — каза той, осъзнавайки в момента, в който изрече това, че най-после бе взел решение. — Ще разкажа моята.

Вятърът се спускаше с рев надолу по източните склонове на планините и свиреше по отвесните стени на крепостта Хронос. Експлозиите над тях сякаш бяха намалели малко, но с настъпването на тъмнината всяка от тях изглеждаше още по-яростна от предишната.

— Хайде да влезем вътре — предложи Ламиа и думите й почти се изгубиха сред воя на вятъра. — Застудява.

Те загасиха единствената лампа и вътрешността на стаята остана да се осветява само от топлинно-светлинните цветни пулсации по небето навън. Сенките избухваха, изчезваха и отново се появяваха в залятата с множество цветове стая. Понякога тъмнината продължаваше няколко секунди до следващия огнен порой.

Консулът се пресегна към пътната си чанта и извади оттам някакъв странен прибор, по-голям от инфотерм, с чудновати украшения и с дисково устройство от течен кристал като предмет, излязъл от някой исторически холос.

— Таен векторен предавател? — сухо попита Брон Ламиа.

В усмивката на консула нямаше никаква веселост.

— Това е древен инфотерм. Появил се е по времето на Хеджира — той измъкна една стандартна микродискета от някаква калъфка на колана си и я пъхна в устройството. — Като отец Хойт и аз трябва да ви разкажа първо историята на друг човек, за да можете да разберете моята.

— Божичко мили — присмя се Силенъс, — аз ли съм единственият в това стадо, който е в състояние да разкаже една незавоалирана история? Докога ще трябва да…

Реакцията на консула изненада дори самия него. Той стана, извъртя се, хвана по-дребния мъж за наметалото и за предницата на ризата и го блъсна в стената. После го притисна към един от сандъците с багаж, опрял коляно в корема му, сграбчи го за гърлото и просъска в лицето му: