Дан Симънс - Хиперион

— Ако кажеш още една дума, поете, аз ще те убия.

Силенъс понечи да се бори, но почувствал стягане на трахеята и надникнал за миг в очите на консула, се отказа. Лицето му беше бяло като платно.

Полковник Касад мълчаливо, почти нежно, раздели двамата мъже.

— Без повече коментари — каза той и докосна смъртоносната палка в колана си.

Мартин Силенъс отиде в другия край на кръга, като все още си разтриваше гърлото, и се отпусна до един сандък, без да отрони дума. Консулът се разходи до вратата, пое си на няколко пъти дълбоко дъх и се върна обратно при групата. Той се обърна към всички, с изключение на поета:

— Съжалявам. Работата е просто там, че… Изобщо не съм очаквал, че ще трябва да споделя това.

Светлината отвън придойде в червено, след това в бяло, последвано от син отблясък, който угасна почти до мрак.

— Знаем — тихо рече Брон Ламиа. — Всички имахме същото чувство.

Консулът докосна долната си устна, кимна, прочисти гърлото си и отиде да седне при древния инфотерм.

— Записът не е толкова стар, колкото прибора — поясни той. — Направен е преди около петдесет стандартни години. Когато свърши, аз ще трябва да добавя още нещо.

Той замълча, сякаш се канеше да продължи, после поклати отрицателно глава и натисна с пръст древното устройство.

Нямаше никакви визуални изображения. Гласът беше на млад мъж. На фона му можеше да се чуе полъхът на бриз през трева или тънки клони, а още по-далече — шума на прибой.

Навън светлината пулсираше бясно, докато темпото на далечната космическа битка се засилваше. Консулът се напрегна в очакване на удара и трясъка. Не се чу нищо. Той затвори очи и се заслуша заедно с останалите.

Изкачвам се по високия хълм към гробницата на Сайри в деня, в който островите се завръщат в плитките морета на Екваториалния архипелаг. Денят е прекрасен и аз го ненавиждам за това. Небето е ведро като синьото море в приказките на старата Земя, плитчините излъчват всички нюанси на тъмносиния цвят, а откъм водата духа топъл бриз, от който кафеникавата трева върбовка, израсла по склоновете на хълма, се дипли на вълнички.

В такъв ден е по-добре да има ниски облаци и сива дрезгавина. По-добре мъгла и плътни влажни изпарения, от които по мачтите на корабите във Фърстсайт Харбър се стичат капки, а фарът се събужда от сън и сирената му започва да вие. По-добре да излезе някоя морска буря, зачената в студения корем на южното море, и да погне напред плаващите острови заедно с делфините и пастирите им, докато потърсят убежище в тихите заливи на нашите атоли и в стърчащите скални островчета.

Всичко друго би било по-добро от този топъл пролетен ден, в който слънцето се движи по толкова син небосвод, че изпитвам желание да тичам, да правя големи дъгообразни скокове и да се търкалям в меката зелена трева — така, както Сайри и аз сме правили точно на това място.

Точно на това място. Спирам, за да се огледам. Върбовката се сляга и се изправя като козината на някое едро животно, а соленият бриз връхлита от юг. Засенчвам очи с длан и гледам към хоризонта. Там нищо не помръдва. Отвъд вулканичния риф морето започва да се люлее и нервно да се надига.

— Сайри — прошепвам аз.

Произнасям името й, без да съм имал намерение да го правя. Но сто метра по-надолу по склона тълпата спира, за да ме погледа и да си поеме дружно дъх. Тържественото траурно шествие се е разпростряло на повече от километър — до мястото, където се белеят първите постройки на града. Мога да различа в черните редици сивата оплешивяваща глава на по-малкия ми син. Той е облечен в синята и обшита със златна бродерия роба на Хегемонията. Зная, че трябва да го почакам и да повървя с него, но нито той, нито някой друг от застаряващите членове на. Съвета може да издържи на твърдата ми крачка, понеже никой от тях няма моите млади мускули, тренирани на космически кораби. Благоприличието изисква да повървя с него, с внучката ми Лира и с деветгодишния ми внук.

По дяволите всичко това. По дяволите и всички те.

Обръщам се и тръгвам бързо по стръмния склон. Потта започва да мокри широката ми памучна риза, преди да съм стигнал до изгърбения връх на зъбера и да съм видял гробницата.

Гробницата на Сайри.

Спирам. Усещам студения вятър, макар че слънчевите лъчи, които се пречупват в лъскавите и без нито една цепнатина плочи на мълчаливия мавзолей, са достатъчно топли. Пред запечатания вход на криптата тревата е избуяла. Тясната чакълеста пътека, която води към входа, е оградена от овехтели флагчета с абаносови дръжки.