Дан Симънс - Хиперион

Колебеайки се, заобикалям гробницата и се доближавам до стръмния ръб на една скала, която се намира няколко метра по-назад. Тук върбовката е полегнала и изпотъпкана от непочтителни излетници, които са си носили и одеяла — следите от тях личат. Излетниците са направили и няколко овални огнища и са ги оградили с идеално бели и идеално кръгли камъни, откраднати от бордюра на чакълестата пътека.

Не мога да се въздържа и се усмихвам. Познавам гледката, която се разкрива оттук: голямата извивка на външното пристанище с неговия естествен вълнолом, ниските бели огради на Фърстсайт и пъстроцветните корпуси и мачти на катамараните, люлеещи се на котва в удобни местенца. Близо до покрития с дребни камъчета бряг отвъд Общинската палата една млада жена с бяла пола върви към водата. За миг ми се струва, че това е Сайри, и сърцето ми започва да бие силно. Почти съм готов да вдигна ръце нагоре в отговор на нейното помахване, но тя не ми маха. Мълчаливо гледам как далечната фигура тръгва към старата барака до пристана на лодките и изчезва в сянката й.

Над мен, доста далече от скалата, един ястреб с широко разперени криле кръжи над затоплящата се лагуна и се взира с инфрачервен поглед в движещите се синьо-кафеникави храсти от водорасли, дебнейки някое малко тюленче или друга животинка, заспала летаргичен сън. Природата е глупава — мисля си аз и сядам на меката трева. Природата създава за този ден абсолютно неприемливи декори, а след това е до такава степен дебелоока, че праща тук една птица да търси плячка, която отдавна е напуснала замърсените води в близост до разрастващия се град.

Спомням си за един друг ястреб, който се появи през нощта, когато Сайри и аз за пръв път се изкачихме на върха на този хълм. Спомням си лунната светлина по крилете му и странния натрапчив писък, който отекваше в скалата, пронизваше тъмния въздух и навярно се чуваше чак долу, където блещукаха светлините на селото.

Сайри беше на шестнадесет години… не, още нямаше шестнадесет… а лунната светлина, която бе докоснала крилете на ястреба над нас, лееше млечни отблясъци върху голата й кожа и очертаваше сянката между двете нежни кълба на гърдите й. Когато писъкът на птицата преряза нощта, ние погледнахме гузно нагоре и Сайри произнесе:

— „Не беше чучулига, а славей, вярвай, славей туй, което прониза боязливия ти слух.“

— Какво? — казах аз.

Сайри беше почти на шестнадесет години. Аз бях на деветнадесет. Но Сайри познаваше безшумния глас на книгите и ритъма на стиховете, кънтящи в театрални спектакли под самите звезди. Аз познавах само звездите.

— Успокой се, млади космически вълко — прошепна ми тя и ме дръпна надолу към себе си. — Това е само един стар ястреб, който търси плячка. Глупава птица. Ела тук, морски вълко. Ела тук, Мерин.

Корабът „Лос Анжелис“ бе избрал точно този момент, за да се издигне в небесата и — подобен на понесена от вятъра главня — да заплува на запад през странните съзвездия на Мауи-Обетована, родната планета на Сайри. Аз лежах до нея и й описвах как функционира големият антигравитационен вретенен кораб, който събираше слънчева светлина високо в космоса, докато пад нас се стелеше нощта. През цялото време ръката ми се хлъзгаше все по-надолу по гладкото й тяло; кожата й приличаше на кадифе, заредено с електричество, а диханието й, което попадаше в рамото ми, ставаше все по-силно. Зарових лице във вдлъбнатината на врата й и от разрешената й коса ме лъхна мирис на пот и парфюм.

— Сайри — произнасям аз и този път наистина искам да назова името й. Долу, под хребета на хълма и под сянката на бялата гробница, тълпата стои и пристъпва от крак на крак. Карам ги да изпитват досада. Тяхното желание е да разпечатам гробницата, да вляза и да прекарам малко време сам в студеното празно помещение, което съществува днес вместо Сайри — вместо Сайри, която цялата беше едно топло присъствие. Нетърпеливи са да приключа с моето сбогуване, та после да се качат горе, да извършат тържествените си ритуали, да разтворят вратите на телепортатора и да се присъединят към очакващата ги Мрежа на световете на Хегемонията.

По дяволите всичко това. По дяволите всички те. Откъсвам едно мустаче от гъсторастящата виеща се върбовка, дъвча сладката му плът и гледам към хоризонта в очакване да се покаже първият плаващ остров. В утринната светлина сенките още са дълги. Денят е млад. Ще поседя тук известно време и ще си спомням. Искам да си спомня за Сайри.

Сайри беше… какво беше? Когато я видях за пръв път, стори ми се, че е птица. Тя носеше някаква маска с ярки пера. Когато я махна, за да потанцува в Кадрила на китките, косите й засияха под светлината на факлите във всички нюанси на тъмнокестенявото. Тя бе зачервена и страните й горяха; дори през навалицата, която изпълваше площадката за танци, можах да забележа зелените й очи, които по удивителен начин контрастираха със знойния летен тен на лицето й и с тъмните й коси. Това, разбира се, беше нощта на фестивала. Силният бриз, който духаше откъм пристанището, ръсеше искри от факлите, а шумът на прибоя и плющенето на флагчетата почти заглушаваха флейтистите, които се бяха скупчили на кея и свиреха за преминаващите покрай тях плаващи острови. Сайри беше почти на шестнадесет години и красотата й гореше по-ярко от всяка от факлите, които ограждаха препълнения с хора четириъгълник. Проправих си път сред танцуващите двойки и се приближих до нея.