Дан Симънс - Хиперион

— Ти… това нещо… ти да не си луд, дявол да го вземе! — смотолевих аз.

Мракът се спускаше все по-бързо и беше възможно бурята да се разрази някъде южно от нас. Под нас прибоят издаваше скърцащи звуци като зъбите на изгладнял звяр. Ако знаех как да се оправя сам в тъмнината по обратния път до селцето ни, бях в състояние да оставя Майк да нахрани с тленните си останки рибите, които го очакваха долу.

— А сега гледай какво има в моя пакет — каза Майк и изтърси от него няколко кубчета течен сапун, няколко изработени от занаятчии бижута, подобни на които бях виждал на Ренесанс Вектор, един старомоден компас, една лазерна писалка, която евентуално би могла да се таксува като скрито оръжие от Корабна сигурност, още един костюм на Арлекин, ушит по неговите закръглени мерки и… — едно хокингово килимче.

— Господи, Майк — възкликнах аз, докато ръката ми галеше прекрасните шарки на старото килимче, — това не може да бъде законно.

— Не съм забелязал митничари по тези места — ухили се Майк, — а освен това не ми се вярва местните жители да са въвели контрол над търговската дейност.

— Да, но…

Дръпнах края на килимчето и то се разви цялото. Беше малко по-широко от метър и дълго около два метра. Богатата разцветка бе избледняла от времето, но нишките на основата все още блестяха като току-що изкована мед.

— Откъде го купи? — попитах аз. — Работи ли още?

— От Гардън — отвърна Майк, докато натъпкваше Двата арлекинови костюма и другите джунджурии в раницата си. — Работи.

Беше изминал повече от век, откакто старият Владимир Шолохов, емигрант от старата Земя, майстор на летящи играчки и инженер но електромагнитни устройства, бе измайсторил на Новата Земя първото хокингово килимче за хубавата си млада племенница. Според легендата племенницата не харесала подаръка, но с течение на десетилетията тези играчки бяха спечелили почти абсурдна популярност — повече сред богатите възрастни хора, отколкото сред децата, — докато накрая бяха поставени извън закона на повечето от планетите, числящи се към Хегемонията. Необезопасени срещу аварии, прекалено скъпи заради сложните системи с безброй микроелементи и почти неуправляеми по въздушните трасета, хокинговите килимчета се бяха превърнали в куриоз — за тях разказваха на децата приказки преди лягане, можеха да се видят главно в музеите и бяха разрешени само на няколко колониални планети.

— Сигурно ти е струвало цяло състояние — предположих аз.

— Тридесет марки — отвърна Майк, докато се настаняваше в центъра на килимчето. — Старият търговец на пазара в Карвнъл мислеше, че не струва нищо. И така беше — обаче за него. Аз го вкарах в кораба, заредих го, репрограмирах паметта на инерционните устройства и — voila!

Майк поглади с длан една сложна шарка, килимчето се втвърди и се издигна на петдесет сантиметра над ръба на скалата.

Изгледах го със съмнение и казах:

— Чудесно, но какво ще стане, ако…

— Нищо няма да стане — сряза ме Майк и нетърпеливо потупа килимчето зад себе си. — Заредено е напълно и зная как да го управлявам. Хайде, качвай се и сядай тука. Искам да тръгнем, докато бурята още не ни е наближила.

— Но аз не мисля, че…

— Ела тук, Мерин! Стегни се. Няма време. Поколебах се още една-две секунди. Ако се разкриеше, че сме напускали острова, и двамата щяхме да изхвърчим от кораба. Работата на кораба се бе превърнала в смисъл на живота ми. Бях го разбрал, когато подписах договора за осем експедиции до Мауи-Обетована. При това се намирах на двеста светлинни години и пет и половина години квантов скок от цивилизацията.

Дори ако ни върнеха в пространството на Хегемонията, обратният път щеше да струва единадесет невъзвратими години от живота на нашите семейства и близките ни. Време-дългът.

Пропълзях върху потръпващото хокингово килимче и се настаних зад гърба на Майк. Той постави раницата между двама ни, каза ми да се хвана за него и потупа шарката, с която се даваше команда за полет. Килимчето се издигна на пет метра над площадката, зави чевръсто наляво и полетя стремително над чуждия океан. На триста метра под нас, в отдалечаващата се тъмнина, все още се виждаше бялата пяна на ревящия прибой. Издигнахме се още по-високо над гневните води и под покрова на нощта се отправихме на север.

Решения, взети за един миг, предопределят цели съдби.

Спомням си разговора ни със Сайри по време на Втората ни среща, малко след като отидохме за първи път в крайбрежната вила близо до Февароне. Разхождахме се покрай брега. На Алон му бе разрешено да остане в града под надзора на Маргарет. Всъщност така беше по-добре. Не се чувствах истински спокоен в присъствието на детето. Само бездънната зелена тържественост на очите му и късите тъмни къдри, които огледално и смущаващо повтаряха моите, както и чипият му нос, можеха да го свържат с мен… с нас двамата… в моето съзнание. Тези неща и светкавичната, почти сардонич-на усмивка, която неведнъж скришом пропълзяваше по лицето му, когато Сайри му се караше. Тази усмивка беше прекалено цинична и прекалено умна за едно десетгодишно дете. Познавах я добре. Мислех си, че подобни неща по-скоро се усвояват, отколкото се предават по наследство.