Дан Симънс - Хиперион

— Ти знаеш много малко — каза ми Сайри. Тя бе свалила обувките си и газеше боса из едно езерце, образувано от прилива. От време на време повдигаше деликатната спираловидна черупка на някой морски охлюв, оглеждаше я за цепнатини и пак я хвърляше в тинестата вода.

— Обучен съм добре — отвърнах аз.

— Да, сигурна съм, че си обучен добре — съгласи се Сайри. — Известно ми е, че притежаваш много умения, Мерин. Но знаеш много малко.

Бях раздразнен и се чудех какво да отговоря, така че продължих да вървя напред с наведена глава. Измъкнах от пясъка един бял вулканичен камък и го запратих далече в залива. На източния хоризонт се трупаха дъждоносни облаци. Усетих, че ми се иска вече да съм се върнал на кораба. Този път бях изпитвал нежелание да се видим и разбрах, че наистина съм сгрешил. Беше третото ми идване на Мауи-Обетована и Втората ни среща, както се изразяваха поетите в нейната родина. Оставаха ми пет месеца, докато навърша деветнадесет стандартни години. Сайри бе отпразнувала тридесет и седмия си рожден ден съвсем наскоро — преди три седмици.

— Бил съм на много места, които ти никога не си виждала — заявих най-сетне, но и сам разбирах, че се ежа като младо петле.

— О, да! — каза Сайри и плесна с ръце. За един миг, колкото продължи нейният ентусиазъм, пред очите ми изникна другата Сайри — младото момиче, за което бях мечтал през петте дълги месеца, докато корабът пътуваше по маршрута си. После видението изчезна и пред мен отново се появи жестоката реалност. Виждах напълно отчетливо късата й коса, омекващите мускули на шията и възлестите жили, които се открояваха от вътрешната страна на ръцете, които някога бях обичал.

— Ти си бил по места, които аз никога няма да видя — изрече Сайри на един дъх. Гласът й беше същият. Почти същият. — Мерин, обич моя, ти вече си видял неща, които аз дори не мога да си представя. Може би знаеш за Вселената повече факти, отколкото бих могла да предположа, че съществуват. Но ти знаеш много малко,скъпи мой.

— По дяволите, Сайри, за какво говориш изобщо? — ядосах се аз, седнах на един наполовина залят от водата дънер близо до ивицата влажен пясък и вдигнах коленете си нагоре, сякаш исках да поставя преграда между нас.

Сайри излезе от езерцето, дойде и коленичи пред лицето ми. Тя взе дланите ми в своите и макар че моите ръце бяха по-големи, по-тежки и с по-масивни кости, усетих силата на нейните ръце. Помислих си, че тази сила може би се е натрупала през годините, които не бяхме споделили.

— Любими, трябва да мине време, за да опознаеш живота истински. Това, че имам Алон, ми помогна да разбера, че е така. В отглеждането на едно дете има нещо, което помага на човек да изостри сетивата си за онова, което е истинско.

— Какво искаш да кажеш?

Погледът на Сайри за миг се отклони от мен и тя разсеяно приглади назад един кичур коса. Лявата й ръка уверено бе обхванала и двете ми длани.

— Не зная точно — меко изрече тя. — Струва ми се, че човек започва да усеща кога нещата имат значение. Не зная точно как да го обясня. Когато човек тридесет години е влизал в помещения, пълни с чужди хора, той не се притеснява толкова много, колкото ако е имал този опит само петнадесет години. Вече знае какво представлява помещението, какво може да очаква от хората вътре, и влиза, за да търси своето. Ако него го няма, той бързо разбира това и си тръгва, за да си върши другата работа. Човек просто знае повече за онова, което е, и за това, което не е, и му трябва много малко време, за да види кое как е. Разбираш ли, Мерин? Следиш ли мисълта ми поне малко?

— Не — признах аз.

Сайри кимна и захапа долната си устна. Спря да говори за момент, наведе се над мен и ме целуна. Устните й бяха сухи и сякаш питащи. За секунда се отдръпнах — трябваше ми време да помисля — и зърнах небето над нея. След това почувствах горещото нахлуване на езика й и затворих очи. Зад нас се задаваше приливът. Усетих да ме залива топлина, докато Сайри разкопчаваше ризата ми и острите й нокти драскаха гърдите ми. След миг долавях, че я няма, отворих очи и я видях точно в момента, в който разкопчаваше последните копчета на бялата си рокля. Гърдите й бяха наедряли и натежали в сравнение с някога, а зърната им бяха станали по-големи и по-тъмни. Студеният въздух пощипна и двама ни, докато намятах роклята върху раменете й и плътно я прегръщах. Снишихме се и се свлякохме върху топлия пясък до дънера. Притиснах я по-силно и през цялото време недоумявах как е било възможно да ми се стори, че тя е по-силната. Кожата й имаше солен вкус.