Дан Симънс - Хиперион

Ръцете на Сайри ми помагаха. Късата й коса се притискаше към излинялото дърво, белия памучен плат и пясъка. Сърцето ми блъскаше по-силно от прибоя.

— Разбираш ли, Мерин? — прошепна тя няколко секунди, след като нейната топлина ни съедини.

— Да — прошепнах аз. Но не разбирах.

Майк караше хокинговото килимче от изток в посока към Фърстсайт. Полетът в мрака продължи повече от час и през по-голямата част от това време аз се гушех, за да се скрия от вятъра, и очаквах килимчето да се нагъне и да ни изтърси в морето. Бяхме летели вече половин час, когато видяхме първия плаващ остров. Бързайки да изпреварят бурята, с развълнувани от вятъра дървета, които им служеха за платна, островите се отдалечаваха от намиращите се на юг техни хранителни полета в кортеж, който сякаш нямаше край. Много от тях бяха бляскаво осветени, обкичени с разноцветни фенери и тънки като паяжина платна, излъчващи цветовете на дъгата.

— Сигурен ли си в посоката? — извиках аз.

— Да — изкрещя Майк, без да обръща глава. Вятърът шибаше като с камшик дългата му черна коса и тя се удряше в лицето ми. От време на време той се вглеждаше в компаса и правеше малки корекции в курса. Може би щеше да бъде по-лесно, ако просто бяхме следвали движението на островите. Прелетяхме над един от тях. Беше голям, дълъг почти половин километър. Много внимателно се опитах да различа подробности, но като се изключат тлеещите фосфоресценции на следата му, островът беше тъмен. Сред млечните вълни се мярнаха неясни силуети. Тупнах Майк по рамото и му ги посочих.

— Делфини — извика той. — Нали помниш, че в тази колония непрекъснато се занимават с такива неща? А по времето на Хеджира една шепа добротворци са искали да спасят всички океански млекопитаещи на старата Земя. Не са успели.

Исках да му изкрещя някакъв друг въпрос, но в този момент се показа носът на Фърстсайт Харбър.

Бях си мислил, че най-бляскави на Мауи-Обетована са нощните звезди. Бях си мислил, че най-забележителна там е живописната гледка на плаващите острови. Но Фърстсайт Сити, опасан от едната страна от пристана, а от другата — от хълмовете, беше истински огнен маяк в нощта. Блясъкът му ми напомни за един военен кораб, който бях наблюдавал, докато се презареждаше с плазма, всмуквайки енергия от тъмните протуберанси на един угасващ розов гигант. Градът представляваше амфитеатрална фигура с пет окръжности от бели здания, всички до едно осветени от лъчисти фенери отвътре и безброй факли отвън. Изглеждаше, че дори самият бял вулканичен камък е прихванал огъня от светлините на града. Вън от очертанията му имаше палатки, павилиони, огньове, на които се готвеха ястия, и огромни пламтящи клади — прекалено големи, за да вършат някаква работа. Прекалено големи за всичко освен за едно — да приветстват завръщащите се острови.

Пристанището беше пълно с плавателни съдове: люлеещи се на котва катамарани, по чиито мачти бяха закачени звънтящи хлопатари, лодки-къщи с едри корпуси и плоски дъна, строени за кротко пълзене от пристан на пристан из спокойните екваториални плитчини, но през тази нощ гордо обкичени със светнали от лампи въжета; имаше и няколко яхти, пригодени за океанско плаване, пъргави като гладни акули. Фарът, построен на мястото, където двата рифа, ограждащи пристанището, се сключваха като ракови щипци, хвърляше лъча си далеч в открито море, осветяваше и вълните, и острова, а после го връщаше обратно над живописното гъмжило от кораби и хора.

Врявата се чуваше от цели два километра. Тържествената музика се долавяше ясно. Над крясъците и непрестанния шум на прибоя се издигаха звуците на една Бахова соната за флейта, които не можеха да се сбъркат с нищо друго. По-късно узнах, че този приветствен концерт е бил препредаван по хидрофони до входните приливи, където делфините са скачали и са се въртели под звуците на музиката.

— Боже мой, Майк, как разбра, че тук има такова нещо?

— Допитах се до главния компютър на кораба — отвърна Майк.

Хикинговото килимче сви надясно, за да не се доближим до корабите и до лъча на фара. После отново кривнахме на север от Фърстсайт към един тъмен нисък нос. Чувах тихото плискане на вълните в плитчините под нас.

— Те всяка година си правят това празненство — продължи Майк, — но тази година е сто и петдесетгодишният юбилей. Веселбите траят вече три седмици и се предвижда да продължат още две. Мерин, на цялата планета има само двеста хиляди колонисти и аз се обзалагам, че половината от тях празнуват долу!