Дан Симънс - Хиперион

Килимчето забави ход, сниши се полека и се приземи на едно скалисто място близо до брега. Бурята, която бушуваше на юг, не ни беше засегнала, но на хоризонта още се виждаха накъсани проблясвалия на светкавици и далечни светлини от островите, които плаваха насам. Звездите над главите ни не бяха помрачени от сиянието, което идваше от Фърстайт към нас, понеже ни делеше едно възвишение. На това място въздухът беше по-топъл и аз долових ухание на овощни дървета, разнасяно от бриза. Сгънахме хокинговото килимче и побързахме да се облечем в Арлекиновите костюми. Майк пъхна лазерната си писалка и бижутата в широките си джобове.

— За какво са ти тези неща? — попитах аз, докато скривахме раницата и килимчето под един голям валчест камък.

— Тези неща ли? — попита Майк, като измъкна една връв, на която се клатушкаше дантелена яка от ренесансовата епоха. — Те са разменна монета, в случай че се наложи да водим пазарлък за благосклонност.

— Благосклонност ли?

— Благосклонност — повтори Майк. — Щедра добрина от страна на някоя дама. Разтуха за уморения космически пътешественик. Кътчето за тебе, приятел.

— О — казах аз и оправих маската си и шутовския калпак. Звънчетата издадоха тих звук в мрака.

— Да вървим — подкани ме Майк, — ще изпуснем веселбата.

Кимнах и го последвах. Докато се промъквахме през камънаци и шубраци към очакващите ни светлини, звънчетата подрънкваха.

Седя тук, слънчевата светлина ме облива, и чакам. Не зная точно какво чакам. Усещам как гърбът ми се сгорещява все повече и повече, понеже върху него падат слънчевите лъчи, които се отразяват от белите плочи на гробницата на Сайри.

Гробницата на Сайри7

Небето е безоблачно. Вдигам глава и се вглеждам в него, като че ли е възможно да видя през светналата атмосфера „Лос Анджелис“ и току-що окончателно завършения телепортатор. Не е възможно. Една част от мен знае, че те все още са там. Друга част от мен знае с точност до секундата колко време остава до момента, в който корабът и телепортаторът ще завършат прохода си и ще застанат в зенита. Трета част от мен не желае да мисли за това.

Сайри, правилно ли постъпвам?

Връхлетени от вятъра, флагчетата внезапно изплющяват, удряйки се в дръжките си. По-скоро чувствам, отколкото виждам неспокойствието на чакащата тълпа. За първи път, след като слязох на тази планета за Шестата ни среща, съм изпълнен със скръб. Не, не точно скръб, а тъга, която ме хапе с остри зъби и скоро ще се превърне в ярост. В продължение на години непрекъснато бях водил мълчаливи разговори със Сайри и бях набелязвал в ума си въпроси, които по-нататък да обсъдим заедно — и ето че внезапно съм поразен от хладния и ясен факт, че ние вече никога няма да седим заедно и никога няма да разговаряме. Усещам вътре в себе си празнота, която се разраства.

Сайри, трябва ли да допусна това да се случи?

Като се изключи засилващият се ропот на тълпата, отговор няма. След няколко минути ще накарат Донъл, живия ми по-малък син, или пък дъщеря ми Лира и братчето й да се качат на хълма и да ме накарат да побързам. Изплювам стръкчето върбовка, което дъвчех. На хоризонта се вижда някакво движение. Може би е облак. Може и да е първият от плаващите острови, движен от пролетните северни ветрове и от инстинкта си да се завърне в голямата плетеница на екваториалните плитчини, откъдето е тръгнал. Няма значение.

Сайри, правилно ли постъпвам?

Отговор няма, а времето намалява.

Понякога Сайри ми се струваше толкова невежа, че ми призляваше.

Тя не знаеше нищо за живота, който водех в нейно отсъствие. Често ми задаваше въпроси, но от време на време ми се струваше, че отговорите не я интересуват истински. Бях й обяснявал по цели часове забележителните физически закони, използвани от нашите вретенни кораби, но тя, изглежда, не ме разбираше. Веднъж, след като бях положил голямо усилие да й обясня разликата между техния стар кораб, който освен хората бе превозил растения и животни, и нашия „Лос Анджелис“, Сайри ме изуми с въпроса:

— Но защо моите прадеди са пътували осемдесет години корабно време до Мауи-Обетована, щом като вие вземате същото разстояние за сто и тридесет дни?

Не беше разбрала нищо.

Познанията по история на Сайри бяха в най-добрия случай достойни за съжаление. Тя си представяше Хегемонията и Мрежата така, както някое дете би си представяло устройството на света според забавна, но малко глупава приказка. Нейното безразличие към всички тези неща понякога ме подлудяваше.