Дан Симънс - Хиперион

— Какво е това? — поинтересувах се аз. Сайри не свали маската си, за-да ми отговори. Тя напъха зад врата си щепсела на устройството за връзка и ми подаде другия щепсел. Гласът й се чуваше доста слабо:

— Превеждащ автомат — отвърна тя. — Мислех, че знаеш всичко за машинките, Мерин. Мисълта ти е бърза като на морски охлюв.

И притиснала с една ръка диска между гърдите си, тя прекрачи през ръба на острова. Успях да зърна двете бледи кълба на ханша й, докато правеше пирует и изопваше крака във въздуха, за да се гмурне по-бързо. След няколко секунди от нея се виждаше само едно бяло петно в дълбочината. Аз си нахлузих маската, напъхах здраво устройството за връзка под нея и влязох във водата.

Дъното на острова представляваше черно петно на купол от кристална светлина. Притеснявах се от дебелите хранителни смукала, макар Сайри да ми бе обяснила надълго и нашироко, че те не поглъщат нищо по-едро от микроскопичния зоопланктон, който дори в този момент ловеше слънчевата светлина и приличаше на праха в някоя празна бална зала. Корените на острова се спускаха като чворести сталактити на стотици и стотици метри надолу в пурпурните глъбини.

Островът се движеше. Можех да различа слабите неравномерни пулсации на смукалата, които също се влачеха напред. На десет метра над мен следата на острова събираше светлината. В продължение на една секунда изпитвах чувството, че се задушавам, понеже нещо пихтиесто вътре в маската ми пречеше така, сякаш не бях защитен с нищо от заобикалящата ме вода; миг след това се отпуснах и въздухът спокойно навлезе в дробовете ми.

— Слез по-дълбоко, Мерин! — чу се гласът на Сайри.

Примигнах — беше бавно примигване, докато маската сама се нагласяше на фокус пред очите ми — и съзрях Сайри на двадесет метра под мен. Тя се държеше за един корен и се носеше с лекота над студените дълбоки течения, където не проникваше светлина. Помислих си за хилядите метри вода под мен и за тварите, които може би се криеха там, непознати и неоткрити от земните колонисти. Помислих си за тъмните глъбини и скротумът ми неволно се сви.

— Ела тук!

Гласът на Сайри бръмчеше в ушите ми като насекомо. Завъртях се и заритах. Тук водното налягане беше по-малко, отколкото в моретата на старата Земя, но все пак се искаше доста сила, за да се гмурне човек толкова надълбоко. Маската предотвратяваше кесонно-азотните ефекти, ала въпреки това усещах налягането върху кожата и ушите си. Накрая спрях да ритам, хванах се за един корен и несръчно се придвижих до мястото, където се намираше Сайри.

Заплувахме един до друг в мъждивата светлина. Фигурата на Сайри беше направо призрачна — дългата й коса се вееше като ореол с цвят на тъмночервено вино, а бледите ивици на тялото й сякаш тлееха в синьозелената светлина. Повърхността изглеждаше нереално далечна. Следата от острова, която се разширяваше във формата на латинската буква V и движението на многобройните смукала показваха, че островът е увеличил скоростта си и — воден от инстинкта си — се носи към нови планктонови полета и далечни води.

— Къде са… — заекнах аз.

— Шт — отвърна Сайри, въртейки медальона с пръсти и тогава ги чух: пискания, птичи трели, свиркания, котешко мъркане и ехтящо тръбене. Глъбините внезапно се изпълниха с чудновата музика.

— Господи! — възкликнах.

И понеже Сайри беше включила нашите микрофони в автомата за превод, думите ми веднага бяха преведени и прозвучаха като безсмислено свиркане и бучене.

— Здравейте! — извика тя и преводът на този поздрав излезе от автомата, преобразен в крясък на забързана птица, преминаващ в ултразвук. — Здравейте — отново извика тя.

Минаха няколко минути и делфините дойдоха да проучат какво става. Те се плъзнаха край нас. Бяха учудващо едри, обезпокоително едри. Кожата им изглеждаше лъскава; въпреки че светлината беше неясна, мускулите под нея се виждаха. Един особено едър екземпляр се приближи на метър до нас като стена. Успях да видя тъмното му око, което се завъртя, за да се проследи в мига, в който преминаваше покрай мен. С един плясък на широкия си плавник, той предизвика водовъртеж — достатъчно силен, за да ме убеди в могъществото на животното.

— Здравей — извика Сайри, но бързата сянка на делфина изчезна в мъглявата далечина и внезапно настъпи тишина. Сайри изключи автомата за превод, който издаде щракащ звук. — Искаш ли да поговориш с тях? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах аз.

Всъщност не бях сигурен. Повече от три столетия усилия не бяха допринесли много за установяване на диалог между хората и морските бозайници. Веднъж Майк ми беше казал, че мисловните механизми на двете групи осиротели чеда на старата Земя са прекалено различни, а пресечните им точки — прекалено малко. Някакъв специалист от епохата преди Хеджира беше писал, че разговорът с обикновен или кафяв делфин дава приблизително същия резултат като разговора с едногодишно човешко дете. Обикновено и двете страни изпитват удоволствие от общуването и се създава някакво подобие на разговор, но след него нито човекът е разбрал нещо повече за делфина, нито делфинът — за човека.