Дан Симънс - Хиперион

За мен това беше преди пет години. За двама ни бяха минали повече от шестдесет и пет години. Струва ми се, че е било вчера.

Така не е добре.

Откъде да започна?

— Какво ще кажеш да идем да намерим някое уютно кътче, приятел? — попита Майк Ошо.

Нисък и набит, с топчесто лице, което приличаше на сполучлива карикатура на Буда, по онова време Майк беше за мене бог. Всички ние бяхме богове — ако не безсмъртни, то дълголетни, и ако не съвсем божествени то добре платени. Хегемонията ни бе подбрала за екипаж на един от скъпоценните й вретенни квантиращи се кораби — нима можеше да бъдем нещо по-малко от богове? И тъкмо Майк, този блестящ, подвижен като живак и непочтителен Майк, беше малко по-стар и стоеше малко по-високо в пантеона на корабните богове, отколкото младият Мерин Аспик.

— А — казах аз, — вероятността за това е нулева. Правехме голямо почистване след дванадесетчасовата работна смяна в екипа, който строеше телепортатора. Превозването на строителите насам-натам около подбраната от тях ергова точка, отстояща на около сто шестдесет и три хиляди километра от Мауи-Обетована, беше за мнозина от нас по-малко привлекателно, отколкото четиримесечният скок извън пространството на Хегемонията. През тази част от пътуването отговорните специалисти бяхме ние, четиридесет и деветимата експерти по междузвездно плаване, конто се грижехме за нервното стадо от около двеста пътници. Ала сега пътниците бяха навлекли тежките си скафандри, а ние, екипажът, бяхме принизени до ролята на достолепни преносвачи на куфари, докато строителите с голяма мъка сглобяваха отсек по отсек обемната ергова защитна сфера на определеното място.

— Вероятността е нулева — повторих аз. — Освен ако туземците там долу не са направили публичен дом на карантинния остров, на който ни допускат.

— Не се надявай, няма такова нещо — ухили се Майк. Тридневният ни планетарен отпуск наближаваше. И двамата знаехме от инструкциите на боцман Сингх и от оплакванията на другарите ни, че цялото време, което трябваше да прекараме на повърхността на планетата, Ще мине на едно седем километра дълго и четири километра широко островче, което се намираше под юрисдикцията на Хегемонията. То дори не беше някой от плаващите острови, за които бяхме чували, а само една островърха вулканична скала близо до екватора. Попаднали там, щяхме да сме сигурни, че гравитацията под краката ни ще бъде истинска, въздухът няма да е рециклиран и храната няма да е синтетична. Но щяхме да сме сигурни и в това, че единственият ни допир с колонистите на Мауи-Обетована ще бъде в безмитния магазин, когато си купуваме местни сувенири. Дори тези сувенири се продаваха под контрола на търговски служители на Хегемонията. Мнозина от другарите ни бяха предпочели да прекарат отпуска си на борда на „Лос Анджелис“.

— Та как ще си намерим уютно кътче, Майк? Докато телепортаторът не заработи, колониите са недостъпни. Разстоянието до тях е шестдесет години местно време. Да не би да искаш да се разходим пеша?

— Дръж се за мен, приятел — каза Майк. — Ако човек иска нещо, ще го направи.

Държах се за Майк. В орбиталния кораб бяхме само петима души. За мен навлизането в атмосферата на истинска планета винаги е било трепетно преживяване. Особено пък планета, която прилича на старата Земя толкова, колкото Мауи-Обетована. Взрях се в синкавобелия ореол около планетата и в моретата, които се плискаха под нас. Корабът се спускаше към границата между деня и нощта леко и плавно, със скорост, превишаваща три пъти скоростта на звука.

Бяхме богове тогава. Но дори боговете понякога трябва да слизат на земята и да напускат небесните си чертози.

Тялото на Сайри никога не е преставало да ме удивлява. Онези дни на Архипелага. Три седмици в огромната нолюляваща се дървена къща под вълнуващите се от вятъра дървета, служещи за платна, пастирите на делфините, които плуваха отстрани като полицейски ескорт, тропическите, залези, изпълващи вечерите с чудеса, звездният покров над нас и пенестата следа от собствения ни плаващ остров, в която клокочеха фосфоресценцни и се отразяваха съзвездията горе. Но това, което помня най-добре, е тялото на Сайри. По някаква причина — или от свенливост, или понеже не се бяхме виждали от години — през първите няколко дни от престоя ни на архипелага тя носеше бански костюм от две части и нежният бял цвят на гърдите й и на долната част на корема й не можа да потъмнее наравно с останалата й кожа, преди да настъпи времето на заминаването ни.