Дан Симънс - Хиперион

— Векторните предаватели са с размери на здания — напомни Касад.

Брон Ламиа сви рамене.

— Това, което казваше Мастийн, звучеше смислено. Ако аз бях на мястото на консула… ако бях един от няколкото хиляди души в цялата проклета Мрежа, притежаващ собствен кораб… щях на всяка цена да се подсигуря така, че да разполагам с възможност за дистанционно управление на полета му, в случай че ми се наложи. Планетата е твърде примитивна, за да зависи човек от нейната съобщителна мрежа, йоносферата е прекалено слаба за късовълновия обхват, съобщителните спътници са първите неща, които ще бъдат засегнати при едно стълкновение. Аз бих го повикала по вектора.

— А размерите? — поинтересува се консулът. Брон Ламиа издържа втренчения поглед на дипломата.

— Хегемонията още не е в състояние да построи портативни векторни предаватели. Но има слухове, че прокудените могат.

Консулът се усмихна. Отнякъде се чу звук от дращене и след това — трошене на метал.

— Стойте тук — нареди Касад.

Той извади една смъртоносна палка от туниката си, анулира триплъчите с тактическия си инфотерм и изчезна от погледа им.

— Май вече сме във военно положение — отбеляза Силенъс, когато полковникът изчезна. — Марс владетелят.

— Затваряй си устата — скастри го Ламиа.

— Мислите ли, че е Шрайка? — попита Хойт. Консулът направи някакъв жест.

— Шрайка няма защо да дрънчи някъде долу. Той може просто да се появи… тук. Хойт поклати глава.

— Имам предвид дали Шрайка е причината да няма… никой. Следите от касапницата тук в крепостта.

— Празните села, които видяхме по пътя си, може да са резултат от заповедта за евакуация. Никой няма желание да остане и да се изправи пред прокудените. Отрядите на СЗС са побеснели. Голяма част от касапницата може да е тяхна работа.

— Без да остане нито един труп? — изсмя се Мартин Силенъс. — Гладна кокошка просо сънува. Нашите отсъстващи домакини сега подрънкват долу, набучени по стоманеното дърво на Шрайка. Където не след дълго ще бъдем и ние.

— Затваряй си устата — уморено рече Брон Ламиа.

— Ами ако не я затворя — усмихна се накриво поетът, — ще ме застреляте ли, госпожо?

— Да.

Тишината продължи до завръщането на полковника. Той реактивира триплъчите и се обърна към групата, разположила се върху сандъците с багаж и кубове от пенопласт.

— Нямаше нищо. Някакви лешоядни птици — мисля, че местните хора ги наричат предвестници — се бяха вмъкнали през счупените стъклени врати в трапезарията и довършваха пира.

Силенъс се изкикоти.

— Предвестници. Много подходящо.

Касад въздъхна, седна на едно одеяло с гръб към сандъците и се зае със студената си храна. Единственият фенер, донесен от вятърната гемия, освети помещението и сенките плъзнаха нагоре но стените към ъглите, отдалечавайки се от вратата към балкона.

— Това е нашата последна нощ — рече Касад. — Остава да чуем още един разказ — той погледна към консула.

Консулът усукваше своето листче хартия с номер 7 на него. Той облиза устни.

— Какъв е смисълът? Поклонението вече пропадна. Останалите се размърдаха.

— Какво искате да кажете? — попита отец Хойт. Консулът смачка листчето и го хвърли в ъгъла.

— За да удовлетвори Шрайка някаква молба, групата поклонници трябва да се състои от нечетен брой хора. Ние бяхме седмина. След… изчезването на Мастийн броят ни намаля на шест. Сега сме се запътили към смъртта си без никаква надежда желанието ни да бъде удовлетворено.

— Суеверие — каза Лампа.

Консулът въздъхна и разтърка челото си.

— Така е, но това е нашата последна надежда — Отец Хойт посочи към спящото дете.

— Не може ли Рахил да е седмият от нас? Сол Уайнтрауб потърка брадата си:

— Не. Необходимо е поклонникът да е тръгнал към

Гробниците по свое собствено желание.

— Но тя е била там веднъж — рече Хойт. — Може би това се зачита.

— Не — отсече консулът. Мартин Силенъс пишеше нещо в един бележник, но сега стана и прекоси стаята по дължина.

— Исусе Христе, хора. Вижте се. Ние не сме шестима шибани поклонници, ние сме цяла тълпа. Ето Хойт с неговия кръстоид, който носи духа на Пол Дюре. Нашият получувстващ ерг в онази кутия там. Полковник Касад с неговия спомен за Монита. Госпожа Брон, която, ако вярваме на нейната история, носи не само едно неродено дете, но и един умрял поет от епохата на романтизма. Нашият учен с детето, което някога е било неговата дъщеря. Аз с моята муза. Консулът с неговия какъвто и да е проклет багаж, който е донесъл на това безумно пътешествие. Боже мой, хора, ние би трябвало да получим групова оценка за това пътуване, дяволите да го вземат.