Дан Симънс - Хиперион

Но знам, че когато настъпи моментът и Шрайка пристигне, Джони и аз ще застанем пред него заедно.

Отдавна се бе мръкнало. Трамвайният вагон пътуваше между звезди и лед. Групата седеше мълчаливо и се чуваше само скърцането на кабела.

След като мина известно време, Ленар Хойт каза на Брон Ламиа:

— Вие също носите кръстоида.

Ламиа погледна свещеника.

Полковник Касад се наведе към жената.

— Смятате ли, че Хет Мастийн е бил храмерът, който е разговарял с Джони?

— Възможно е — рече Брон Ламиа. — Така и не успях да установя това. Касад не трепна.

— Вие ли убихте Хет Мастийн?

— Не.

Мартин Силенъс се протегна и се прозя.

— Разполагаме с няколко часа до изгрев слънце — каза той. — Някой друг интересува ли се от малко сън? Няколко глави кимнаха утвърдително.

— Ще остана на пост да пазя — предложи Федман Касад. — Не съм уморен.

— Ще ви правя компания — обади се-консулът.

— Аз ще подгрея малко кафе за термоса — каза Брон Ламиа.

Когато останалите заспаха и се чуваше само как бебето Рахил издаваше нежни гукащи звуци в съня си, другите трима седнаха до прозорците и се загледаха в звездите, които горяха студени и далечни в дълбоката нощ.

Крепостта Хронос се издаваше от източния край на голямата планинска верига Брайдъл Рейндж и представляваше мрачна барокова купчина от просмукали с влага стаи и зали, плетеница от неосветени коридори, които водеха към огромни галерии, кули, кулички, балкони с изглед към блатата на север, въздушни шахти, които се извисяваха половин километър, докато достигнат до светлината, и за които се носеха слухове, че се спускат до самия лабиринт на света; парапети, излъскани от студените ветрове, връхлитащи от високите върхове на планините; стълбища — вътрешни и външни — издялани от планинския камък и водещи за никъде; високи сто метра прозорци с цветни стъкла, нагласени така, че да хващат първите’лъчи на слънцето при слънцестоене или на луната нощем посред зима; прозорци без стъкла, големи колкото човешки юмрук, които не гледат към нищо определено; безкрайна редица от барелефи, гротескни скулптури в полускрити ниши и над хиляда водоливници с фантастични фигури, вторачени надолу от стени и парапети, от трансепти и гробници, надничащи през дървените греди на покрива в огромните зали и разположени по такъв начин, че да надзъртат в кърваво оцветените прозорци на североизточната фасада, чиито крилати и прегърбени сенки, хвърляни от слънчевата светлина денем и от газовите фенери нощем, се движат като мрачните часове на слънчев часовник. И навсякъде из крепостта Хронос се виждаше отпечатъкът от продължителното пребиваване на Църквата на Шрайка — олтари на изкуплението, обвити в драперия от червено кадифе, висящи и свободно стоящи скулптури на аватара с остриета от полихромна стомана и кървави изумруди вместо очи, още статуи на Шрайка, издялани от камъните на тесните стълбища и тъмните зали, така че по всяко време на нощта човек да се страхува, че може да се натъкне на длани, които се показват от скалата, на закривено острие, спускащо се от камъка, на четири ръце, които се разтварят за последна прегръдка. Сякаш като последна степен на орнаментална форма — филигран от кръв в множество от някога обитаваните зали и стаи, червени арабески, напръскани в почти разпознаваеми форми по стените и таваните на тунелите, чаршафи, втвърдени от някакво ръждивочервено вещество, една централна трапезария, изпълнена с вонята на развалена храна от ядене, което е било изоставено преди седмици, а подът и масата, столовете и стените опръскани с кръв, безмълвни купчини от изцапано облекло и разкъсани роби. И навсякъде — бръмченето на мухи.

— Адски весело местенце, нали? — обади се Мартин Силенъс и гласът му отекна.

Отец Хойт пристъпи няколко крачки по-навътре в голямата зала. Следобедната светлина от обърнатия на запад отвор на свода четиридесет метра по-горе падаше сред стълбове прах.

— Невероятно! — прошепна той. — Катедралата „Св. Петър“ в Новия Ватикан изобщо не може да се сравнява с това.

Мартин Силенъс се изсмя. Гъста светлина очертаваше скулите и сатирските му вежди.

— Тази е била строена за живо божество — каза той. Федман Касад пусна пътната си чанта на пода и прочисти гърлото си.

— Това място със сигурност е много по-старо от

Църквата на Шрайка.

— Така е — рече консулът. — Но Църквата го е владяла през последните два века.

— В момента не изглежда много обитавано — каза Брои Ламиа. Тя държеше автоматичния пистолет на баща си в лявата си ръка.