Дан Симънс - Хиперион

Бронята им се втвърди и аз ги пометох с пушката назад, сякаш отмивах с воден маркуч боклука от някой замърсен тротоар. Само единият от мъжете се изправи на крака, преди да ги очистя до един от козирката на етажа.

Джони бе паднал отново. Части от бронята на гърдите му липсваха, бяха се стопили. Подуших миризмата на сварена плът, но не видях никакви смъртоносни рани. Приближих се, полуклекнала, и го вдигнах.

— Остави ме, Брон. Бягай. Стълбите. Насоченият лъч прекъсваше.

— Да имаш да взимаш — казах аз и го прегърнах с лявата си ръка, колкото да го подкрепя, като в същото време оставих място за минипушката да може да се върти. — Все още получавам заплата, за да бъда твой бодигард.

Те се целеха в нас и от двете стени на кошера, от гредите на покривната конструкция и от търговските етажи над нас. Преброих най-малко двадесет души по пътеките; около половината от тях бяха пъстро облечени цивилни. Енергийното механично устройство на левия крак на бронята ми поддаваше. С изпънат крак предпазливо се примъкнах на още десетина метра към стълбището на храма. В момента на горната му площадка имаше няколко жреци на Шрайка, които видимо не обръщаха внимание на пушечната стрелба около тях.

— Отгоре! Извъртях се, прицелих се и стрелях мигновено, чух как пушката се изпразва след първия залп и видях как вторият плъзгач изсипа реактивните си снаряди в мига, преди да се превърне на хиляди парчета хвърчащ в различни посоки раздробен метал и разкъсана плът. Пуснах тежко Джони на уличната настилка и паднах отгоре му, опитвайки се да го прикрия с тялото си.

Снарядите се взривиха едновременно, няколко във въздуха и най-малко два при приземяването им. Двамата с Джони бяхме вдигнати във въздуха и отхвърлени на петнадесет-двадесет метра върху облицованата с камък пътека. Чудесно. Железобетонната пешеходна лента, където се намирахме миг преди това, пламна, набъбна от мехури, сви се и се стовари върху пламтящата долу пътека. Сега там се бе образувал естествен крепостен ров, един процеп между нас и повечето от останалите пехотни части.

Станах, хвърлих настрана вече безполезната минипушка, откъснах ненужните парчета от собствената си броня и повдигнах Джони с две ръце. Шлемът му беше отнесен и лицето му изглеждаше много зле. Кръв се процеждаше през двадесетина цепнатини в бронята му. Дясната му ръка и левият крак бяха откъснати. Обърнах се и го понесох нагоре по стълбите на Храма на Шрайка.

Чу се вой на сирени и плъзгачите на службата за сигурност изпълниха летателното пространство над Булеварда. Гундите на горните равнища и в далечния край на порутената пътека се разтичаха да търсят прикритие. Двама от командосите, конто се бяха спуснали с подемни устройства, се затичаха по стълбите след мен. Аз не се обърнах. Налагаше ми се да повдигам изпънатия си и безполезен ляв крак при всяко стъпало. Знаех, че имам сериозни изгаряния по гърба и едната страна, а навсякъде по тялото си имах рани от шрапнели.

Плъзгачите бръмчаха и кръжаха, но избягваха стъпалата на Храма. По цялото протежение на Главния булевард трещяха изстрели. Чувах зад себе си забързаните стъпки на подкованите с метал обувки. Успях да изкача още три стъпала. Двадесет стъпала по-горе, невъзможно далече, епископът стоеше сред стотина жреци от Храма.

Направих още една крачка и погледнах надолу към Джони. Едното му око беше отворено и гледаше в мен. Другото се бе затворило от кръв и подпухнала тъкан.

— Всичко е наред — прошепнах аз, осъзнавайки едва сега, че шлемът ми го няма. — Всичко е наред. Почти стигнахме.

Успях да изкача още едно стъпало.

Двама мъже в яркочервена бойна броня ми препречиха пътя. И двамата бяха с визьори, прорязани с белези от отклонени попадения, а лицата им бяха изключително сурови.

— Пусни го долу, кучко, и може да те оставим жива. Кимнах уморено с глава. Бях прекалено изтощена, за да преодолея ново стъпало или да направя каквото и да било, освен да стоя там и да го държа на ръцете си. Кръвта на Джони капеше върху белите камъни.

— Казах, пусни кучия син и…

Застрелях и двамата, единия в лявото око, а другия — в дясното, без изобщо да вдигам автоматичния пистолет на баща ми, както си го държах под тялото на Джони.

Те се строполиха наблизо. Успях да изкача още едно стъпало. След това още едно. Починах си малко и вдигнах отново крака си.

В горния край на стълбите групата в черно-червени роби се разполови. Входът беше много висок и много тъмен. Не се обърнах назад, но чувах по шума зад нас, че тълпата на Булеварда беше много голяма. Епископът вървеше от едната ми страна, когато влязох през вратите и прекрачих навътре в полуздрача.