Дан Симънс - Хиперион

— Вас?

— Да.

— Вас в качеството ви на… самия ИИ?

— Точно така.

Не разбирах. Изкуствените интелекти не могат да умират. Поне в Мрежата никой не беше чувал за такова нещо.

— Не разбирам — казах аз. Джони кимна.

— За разлика от човешката личност — заобяснява той, — която… струва ми се, че така е прието да се казва… може да бъде разрушена до степен да настъпи смърт… моето съзнание не може да има край. Но въпреки това — в резултат от нападението — се получи едно… прекъсване. Макар че притежавам… ах… нека го наречем резервни записи на спомените, на личността и т. н., появи се пробив. При нападението някои данни бяха заличени. В този смисъл нападателят е извършил убийство.

— Разбирам — излъгах аз и си поех дъх. — А какво ще кажете за властите на ИИ… ако такива съществуват… или за киберченгетата на Хегемонията? Не би ли трябвало те да се заемат с това?

— По лични съображения — рече привлекателният млад мъж, когото се стараех да възприемам като киборг — е важно — и дори необходимо — да не прибягвам до техните услуги.

Повдигнах едната си вежда. Тези негови думи приличаха на онова, което говореха редовните ми клиенти.

— Уверявам ви — продължи той, — че тук няма нищо незаконно. Нито неетично. Просто… нещо, което ме смущава по такъв начин, че не мога да ви го обясня.

Скръстих ръце на гърдите си и казах:

— Вижте какво, Джони. Това е чудесна история за глупаци. Имам предвид, че вие само ми казахте, че сте киборг. Според мен може да сте просто един измамник.

— Не бях помислил за това — промърмори той с изненадан вид. — Как бихте искали да ви докажа, че съм това, за което се представих?

Не се поколебах нито миг:

— Прехвърлете един милион марки на сметката ми в Банката на Мрежата.

Джони се усмихна. В същия момент векторният ми приемник иззвъня и образът на някакъв стреснат мъж, зад когото потрепваше светлинният код на Банката на Мрежата, изрече:

— Извинете ме, госпожо Ламиа, но ние се чудехме… ах… такава голяма сума… дали бихте се заинтересували от нашите условия за дългосрочен влог, или ще предпочетете да насърчите пазарите, за което предлагаме взаимна осигуровка?

— Друг път — отрязах аз.

Банковият агент кимна и изчезна.

— Това може да е някаква измама — заявих. Усмивката на Джони беше чаровна.

— Да, но все пак ви показах нещо задоволително, нали?

— Не непременно. Той сви рамене:

— Ако допуснем, че съм това, което твърдя, ще се заемете ли със случая?

— Да, да — въздъхнах аз. — Но има още нещо. Таксата ми не е един милион марки. Вземам петстотин дневно плюс разноските.

Киборгът кимна.

— Това означава ли, че ще се заемете със случая? Станах, сложих си шапката и си наметнах едно старо палто, което висеше на закачалката до прозореца. Наведох се над долното чекмедже на писалището и леко пъхнах пистолета на баща ми в един от джобовете на палтото си. Казах:

— Да вървим.

— Добре — отзова се Джони. — Къде отиваме?

— Искам да видя мястото, където са ви убили.

Динамичният стереотип на човека, роден на Лусус, е такъв, че той мрази да напуска кошера: случи ли му се да попадне на някое място, което е по-открито за въздуха и слънцето от кварталната алея с дюкянчета, той веднага получава пристъп на агорафобия. Интересното в случая е, че по-голямата част от моята работа идва от… и води към… други планети! Аз тичам по следите на смъртно уплашени хора, които се опитват да променят своята самоличност, да избягат чрез телепортаторната система и да започнат нов живот. Откривам лекомислени съпруги, които си мислят, че като си правят любовните срещи по други планети, ще останат неразкрити. Намирам и връщам загубени деца и изчезнали родители.

И въпреки това, след като преминахме през залата на телепортатора в Чугунения район и стъпихме върху едно пусто каменно плато, което се простираше сякаш до безкрайност, бях толкова изненадана, че за миг се поколебах. С изключение на бронзовия четириъгълник на телепортала, там нямаше никакъв признак на цивилизация. Въздухът миришеше на развалени яйца. Небето беше като жълто-кафяв котел със скръбни облаци. Земята около нас беше сива, напукана и не се забелязваше никаква растителност — нямаше дори мъх. Не можех да преценя колко далече е хоризонтът в действителност, но се чувстваше, че стоим нависоко и той изглежда далечен… — ала нито по-близо, нито в далечината имаше и следа от дървета, храсти или животни.

— По дяволите, къде се намираме? — попитах. Дотогава бях сигурна, че познавам всички светове в Мрежата.