Дан Симънс - Хиперион

Той се усмихна и поклати глава:

— Не и в този случай.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, госпожо Ламиа, че има извършено убийство, но полицията — и местната, и тази на Хегемонията — нито знае за него, нито пък то е под нейната юрисдикция.

— Невъзможно е — казах отново аз. Отвън в изкопа се изсипаха искри от една огромна машина за заваряване и се смесиха с ръждивия дъждец. — Обяснете.

— Убийството е извършено извън Мрежата. Извън протектората. Там не е имало местни власти.

Това звучеше смислено. Донякъде. Честна дума — въпреки всичко не можех да си представя за какво място ставаше дума. Дори в населените места из покрайнините и на колониалните планети има ченгета. На борда на някакъв космически кораб? Хайде, хайде. Там юрисдикцията е на Междузвездната транзитна служба.

— Разбирам — казах аз. Не бях имала случай няколко седмици. — Отлично, разкажете ми подробностите.

— Но разговорът остава поверителен дори ако не се заемете със случая, нали?

— Безусловно.

— А ако се заемете с него, ще докладвате ли само на мен?

— Разбира се.

Евентуалният ми клиент се поколеба, потърка с пръсти брадичката си и накрая каза:

— Отлично.

— Започнете отначало — предположих. — Кой е убитият?

Джони се изправи на стола като послушен ученик. Не се съмнявах в неговата откровеност.

— Аз — каза той.

Десет минути ми бяха достатъчни, за да го накарам да ми разкаже всичко. Когато свърши, вече не мислех че е луд. Аз бях лудата. Или поне щях да бъда, ако се заемех с тази работа.

Джони — истинското му име беше код от еднозначни числа, букви и цифрови комбинации, по-дълги от ръката ми — беше киборг.

Бях слушала за киборгите. Кой не е слушал? Дори веднъж казах на първия ми съпруг, че е киборг. Но никога не съм предполагала, че ще стоя в една стая с киборг. Нито пък че той ще ми се стори така дяволски привлекателен.

Джони беше ИИ. Неговото съзнание — или неговото „его“, или неговото и аз не знам какво — се рееше свободно някъде из мегаинфосферата на Техноцентъра и там контактуваше със себеподобните си. Като всеки човек — с изключение може би на президента на Хегемонията и на боклукчиите, които почистваха на ИИ — аз нямах никаква представа, къде се намира Техноцентърът. Повече от три столетия преди да се родя, ИИ по мирен начин се бяха освободили от човешкия контрол. Те продължаваха да правят услуги на Хегемонията като съюзници — даваха съвети на Всеобема, подхранваха ни с информация, и понякога използваха способностите си да прогнозират, подсказвайки ни как да избегнем особено големи грешки или природни бедствия. Но самият Техноцентър в повечето случаи вършеше своите неразгадаеми и очевидно нечовешки дела, без да ги съгласува с нас.

Това ми изглеждаше напълно почтено. Обикновено ИИ си вършат работата с хората или с техните машини посредством информационната равнина. Ако им е необходимо, могат да си създават видими и осезаеми холографни изображения — спомням си, че когато се подписваше приемането на Мауи — Обетована в Мрежата, посланиците на Техноцентъра подозрително приличаха на старата холовизионна звезда Тайрън Батуейт.

Киборгите са нещо съвсем различно. Те са съшити от генетично създадени човешки части, които се съхраняват в банки, и имат много повече човешки черти във външния вид и в поведението, отколкото е позволено за андроиди. Споразуменията между Техноцентъра и Хегемонията допускат съществуването на съвсем ограничен брой киборги.

Погледнах към Джони. От гледна точка на един ИИ това прекрасно тяло и интригуващата личност пред писалището ми вероятно не бяха нищо повече от някакво винтче, чаркче с дистанционно управление — малко по-сложно, но не по-важно от десетина хиляди подобни сензори, манипулатори и автономни единици или други чаркчета с дистанционно управление, които един ИИ би могъл да използва през работния си ден. Да-изхвърли „Джони“ на боклука, вероятно не би причинило повече съжаление у един ИИ, отколкото бих се развълнувала аз, когато си режа някой нокът.

„Колко жалко“, помислих си аз. И казах:

— Киборг.

— Да. С разрешително. Имам виза за Мрежата на световете.

— Добре — чух се да казвам. — Значи някой… е убил вашия киборг и вие искате да открия кой.

— Не — отвърна младият мъж. Къдриците му бяха кестеняво-рижи. Също като произношението и тази прическа ми убягваше. Изглеждаше малко старомодна, но я бях виждала някъде. — Не само онова тяло е било убито. Нападателят уби мен.