Дан Симънс - Хиперион

Чу се тъп удар, последван от дълга минута, през която никой не проговори и не помръдна. Вече бяха на четиридесет метра височина и се изкачваха към първата кула. Миг по-късно Касад се появи в ъгъла на вагона, промушвайки се през плетеница от лед и дръжки в метала. Брон Ламиа отвори вратата на кабината. Десет ръце помогнаха да издърпат Касад вътре.

— Благодаря ти. Господи — рече отец Хойт. Полковникът си пое дълбоко дъх и се усмихна мрачно.

— Някакъв умрял се беше запречил като спирачка. Наложи се да освободя лоста с баласт. Не исках да връщам вагона обратно и да опитвам отново.

Мартин Силенъс посочи към бързо приближаващата се подпорна кула и към тавана от облаци непосредствено зад нея. Кабелът се беше опънал нагоре до безкрая.

— Мисля, че вече пресичаме планините, все едно дали искаме, или не.

— Колко време ще ни отнеме този преход? — попита Хойт.

— Дванадесет часа. Може и малко по-малко. Понякога операторите спираха вагоните, ако излезеше прекалено силен вятър или ледът станеше прекалено лош.

— Този път няма да спираме — рече Касад.

— Освен ако кабелът не е прекъснат някъде — вметна поетът. — Или ако не се блъснем в някой клон.

— Млъкни — сряза го Ламиа. — Някой иска ли да стоплим нещо за ядене?

— Вижте — извика консулът.

Те отидоха до предните прозорци. Вагонът се издигаше на сто метра над последната кафява гънка на хълмовете. Километри по-долу и назад зърнаха за последен път станцията, призрачните съборетини на „Пилигримски отдих“ и неподвижната вятърна гемия.

Снегът и гъстите облаци ги погълнаха.

Вагонът на въжената линия нямаше истински готварски прибори, но в задния отсек имаше хладилник и една микровълнова печка за подтопляне. Ламиа и Уайнтрауб забъркаха разнообразни видове месо и зеленчуци от камбуза на вятърната гемия и приготвиха приличен гювеч. Мартин Силенъс бе донесъл няколко бутилки вино от „Бенарес“ и от вятърната гемия и сега избра хиперионско бургундско, за да полеят гювеча.

Бяха почти приключили с вечерята, когато мракът, който притискаше прозорците, просветля и след това се вдигна напълно. Консулът се обърна на пейката, където седеше, и видя как слънцето, внезапно появило се отново, изпълни вагона с необикновено красива златиста светлина.

Групата въздъхна като един човек. Струваше им се, че тъмнината се бе настанила часове преди това, но сега, след като се издигнаха над морето от облаци, сред което се извисяваше островна верига от планини, имаха възможността да се насладят на един прекрасен залез. Небето на Хиперион бе сменило сиво-зеления си дневен отблясък и бе придобило бездънното лазурно синьо на вечерта, докато едно червено-златно слънце бе подпалило облачните грамади и огромните върхове от лед и скали. Консулът се огледа. Спътниците му, които изглеждаха сиви и дребни в мъждивата светлина преди миг, сега сияеха под златото на слънчевия залез. Мартин Силенъс вдигна чашата си.

— Така е по-добре. Бога ми.

Консулът отмести поглед към пътя им, където дебелият кабел изтъняваше като конец далече напред и накрая изчезваше напълно. На един връх, няколко километра по-нататък, златната светлина блестеше върху следващата подпорна кула.

— Сто деветдесет и два пилона — рече Силенъс с монотонния отегчен тон на екскурзовод. — Всеки пилон е конструиран от устойчива сплав и графит от нишковиден кристал и се издига на височина осемдесет и три метра.

— Сигурно сме високо — каза Брон Ламиа.

— Горната точка на деветдесет и шест километровото пътешествие с въжената линия се намира над връх Маунт Драйдън, петия измежду първенците на Брайдъл Рейндж, висок девет хиляди двеста четиридесет и шест метра — промърмори отново Мартин Силенъс.

Полковник Касад се огледа наоколо.

— Кабината е херметизирана. Преди малко усетих промяната.

— Вижте! — възкликна Брон Ламиа.

Слънцето се бе задържало на линията от облаци на хоризонта продължително време. Сега се гмурна под тях и се видя как подпали глъбините на буреносните облаци отдолу и разпиля пищна палитра от цветове по протежение на целия западен край на света. Корнизи от снежни блокове и искрящ лед все още блестяха по западната страна на върховете, които се извисяваха на километър или повече над набиращия височина вагон. На потъмняващия небесен купол се появиха няколко по-ярки звезди.

Консулът се обърна към Брон Ламиа:

— Защо не ни разкажете сега вашата история, госпожо Ламиа? По-късно ще трябва да поспим, преди да пристигнем в крепостта.