Дан Симънс - Хиперион

Касад посочи една слабо проблясваща зелена лента по протежение на единствения ръб на кутията.

— Запечатан е. Веднъж запечатан, кубът на Мьобиус трябва да бъде реактивиран на място, където могат да бъдат генерирани задържащи полета. Каквото и да има там вътре, то не е навредило на капитан Мастийн.

— Значи няма никакъв начин да се разбере? — замислено промърмори Лампа.

— Мисля, че се досещам — каза консулът. Останалите го погледнаха. Рахил се разплака и Сол се зае да стопли едно шише с храна.

— Спомняте ли си — продължи консулът, — когато вчера в Едж господин Мастийн направи голям въпрос по повод на куба? Той говореше за него така, сякаш е някакво тайно оръжие.

— Оръжие ли? — възкликна Ламиа.

— Разбира се! — неочаквано се намеси Касад. — Ерг!

— Ерг ли? — Мартин Силенъс се взря в малкия сандък. — Мисля, че ерговете бяха онези твари, които храмерите използват на своите дърволети.

— Така е — потвърди консулът. — Тези същества били открити преди около три века на астероидите ло Алдебаран. Телата им наподобяват малко котешки гръбнак, с преобладаващо пиезоелектрична нервна система, напъхана в силиконов хрущял, но те се хранят с… и манипулират… силови полета, големи колкото полето, генерирано от малък вретенен кораб.

— И как се побира всичко това в една толкова малка кутия? — попита Силенъс, вторачен в куба на Мьобиус. — С огледала ли?

— В известен смисъл — рече Касад. — Полето му сигурно е потиснато… нито гладува, нито се подхранва. Доста подобно на криогенната сомния по отношение на нас. Плюс това този сигурно е малък. Сукалче, така да се каже.

Ламиа прокара ръка по металната обшивка.

— Храмерите управляват ли тези неща? Общуват ли с тях?

— Да — кимна Касад. — Никой не знае точно как. Това е една от тайните на Братството. Но Хет Мастийн сигурно е вярвал, че ергът ще му помогне пред…

— Шрайка — завърши Мартин Силенъс. — Храмерът е смятал, че това енергийно дяволче ще бъде неговото тайно оръжие, когато се изправи пред Господаря на болката.

Поетът се изсмя. Отец Хойт си прочисти гърлото.

— Църквата е приела постановлението на Хегемонията, че… тези същества… ерговете… не са чувстващи същества… и като такива не са кандидати за спасение.

— О, достатъчно чувстващи са, отче — каза консулът. — Те възприемат нещата много по-добре, отколкото изобщо бихме могли да си представим. Но ако имате предвид разумни… съзнателни… в такъв случай имате работа с нещо от рода на умен скакалец. Скакалците кандидати за спасение ли са?

Хойт не отговори. Брон Ламиа рече:

— Ами очевидно капитан Мастийн е смятал, че това нещо ще бъде неговото спасение. Нещо се е объркало — тя огледа изпоцапания с кръв шпангоут и съхнещите петна но пода. — Хайде да се махаме оттук.

Вятърната гемия напредваше срещу все по-усилващите се ветрове, докато бурята се приближаваше от североизток. Бели раздърпани знамена от облаци препускаха под ниския сив таван на фронта на бурята. Тревите плющяха и се огъваха под пристъпите на студения вятър. Бразди от светкавици прерязаха хоризонта, последвани от грохота на гръмотевици, които отекнаха като предупредителни изстрели пред носа на вятърната гемия. Поклонниците наблюдаваха мълчаливо, докато първите ледени капки дъжд ги прогониха долу в просторната капитанска каюта в кърмовата част на кораба.

— Това беше в джоба на робата му — каза Брон Ламиа и показа едно листче хартия, на което се виждаше изписано числото 5.

— Значи Мастийн е трябвало да бъде следващият, който да разкаже своята история — прошепна консулът.

Мартин Силенъс наклони стола си назад, докато гърбът му се допря до високите прозорци. От светлината на бурята сатирските му черти изглеждаха леко демонични.

— Има и друга възможност — обади се той. — Може някой, който още не е говорил, да е бил пети поред и да е убил храмера, за да си разменят местата.

Ламиа се втренчи в поета.

— Това би трябвало да е консулът или аз — уточни тя с равен глас.

Силенъс сви рамене. Брон Ламиа извади още едно листче от туниката си.

— Аз съм номер 6. Какво щях да постигна? Така или иначе, е моят ред.

— Тогава може би онова, което Мастийн щеше да каже, е трябвало да бъде заглушено — рече поетът. Той отново сви рамене. — Лично аз мисля, че Шрайка е започнал да ни коси. Защо смятахме, че ще бъдем оставени да стигнем до Гробниците на времето, при положение че това нещо покосява хората на половината път от тук до Кийтс?