Дан Симънс - Хиперион

— Различно е — възрази Сол Уайнтрауб. — Това е поклонението на Шрайка.

— Е и?

Консулът се приближи до прозореца в настъпилата тишина. Носеният от вятъра пороен дъжд скриваше морето и трополеше по оловните стъкла. Гемията проскърца и се наклони тежко на десния борд, поемайки следващия етап от курса си.

— Госпожо Ламиа — обади се полковник Касад, — искате ли да ни разкажете сега своята история?

Ламиа скръсти ръце и погледна към прорязаните от дъждовните струи стъкла.

— Не, нека да почакаме, докато слезем от този проклет кораб. Тук вони на смърт.

Вятърната гемия стигна до пристанището на „Пилигримски отдих“ следобед, но поради бурята и вялата светлина на изнурените пътници им се струваше, че е вечер. Консулът бе очаквал тук, в началото на предпоследния етап от тяхното пътуване, да ги посрещнат представители на Храма на Шрайка, но „Пилигримски отдих“ изглеждаше също така пуст, както и Еди преди това.

Приближаването до подножието на планините и първият изглед от Брайдъл Рейндж бяха вълнуващи като всяко дългоочаквано приближаване до суша и шестимата поклонници излязоха до един на палубата въпреки студения дъжд, който не преставаше да вали. Пред-планината беше повехнала и чувствена, с кафяви гънки и неочаквани възвишения, които рязко контрастираха със зелената едноцветност на Тревното море. Върховете с височина девет хиляди метра отсреща изглеждаха само загатнати като сиви и бели равнини, които скоро се прекъсваха от ниски облаци, но дори и отсечепо този начин, представляваха величествена гледка. Снежната покривка се спускаше надолу чак до изгорелите схлупени постройки и евтини хотели, които някога са били „Пилигримски отдих“.

— Ако са разрушили въжената линия, с нас е свършено — прошепна консулът. При мисълта за това, досега не бе допускал, стомахът му се обърна наопаки.

— Виждам първите пет кули — каза полковник Касад, загледан през енергийния бинокъл. — Изглеждат невредими.

— Вижда ли се някакъв вагон?

— Не… момент, да. Има един при входа на площадката на станцията.

— Някакво движение? — попита Мартин Силенъс, който очевидно разбираше колко отчаяно щеше да бъде тяхното положение, ако въжената линия не беше здрава.

— Не.

Консулът поклати глава. Дори и при най-лошо време, когато нямаше никакви пътници, вагоните бяха в движение, за да се поддържат дебелите кабели гъвкави и да не се покриват с лед.

Шестимата бяха качили багажа си на палубата още преди вятърната гемия да прибере платната си и да спусне трапа. Сега всички бяха облечени с дебели горни дрехи, за да се предпазят от стихиите — Касад беше с топла военна пелерина; Брон Ламиа носеше дълга дреха, наречена тренчкот по отдавна забравени причини; Мартин Силенъс беше увит с дебели кожи, които се диплеха, преливайки ту в черно, ту в сиво под напорите на вятъра; отец Хойт бе навлякъл дълга черна дреха, в която повече от всякога приличаше на плашило; Сол Уайнтрауб носеше дебело яке до над коленете, което покриваше и него, и детето, а консулът беше с изтънелия, но здрав балтон, даден му от неговата съпруга преди няколко десетилетия.

— Какво да правим с нещата на капитан Мастийн? — попита Сол, когато застанаха на горния край на трапа. Касад бе отишъл напред да разузнае положението в селото.

— Аз ги качих горе — рече Ламиа. — Ще ги вземем с нас.

— Това не ми се струва съвсем правилно — отбеляза отец Хойт. — Да продължим просто така. Би трябвало да… отслужим някаква служба; Да отдадем някакво признание, че е умрял един човек.

— Може би е умрял — напомни Ламиа, като повдигна леко една четиридесеткилограмова раница с една ръка.

Хойт гледаше с недоверие.

— Наистина ли смятате, че е възможно господин Мастийн да е жив?

— Не — отвърна Ламиа. В черната й коса кацаха снежинки.

Касад им помаха откъм края на пристана и те свалиха багажа от притихналата вятърна гемия. Никой не се обърна да погледне назад.

— Празно ли е? — извика Ламиа, докато се приближаваха към полковника. Пелерината на високия мъж не се виждаше поради черно-сивата защитна окраска.

— Празно е.

— Има ли трупове?

— Не — рече Касад. Той се обърна към Сол и консула: — Взехте ли нещата от камбуза? Двамата мъже кимнаха утвърдително.

— Какви неща? — попита Силенъс.

— Храна, която ще ни стигне за една седмица — по-ясни Касад, като се обърна и погледна нагоре към ма, на който беше станцията на въжената линия. Едва сега консулът забеляза дългото нападателно оръжие в извивката на ръката на полковника, почти невидимо под пелерината. — Не знаем със сигурност дали оттук нататък ще има някакви провизии.