Дан Симънс - Хиперион

Ламиа допи последната глътка от виното си.

— Всички ли искате да чуете историята сега? Те закимаха дружно с глава в розовия полуздрач. Мартин Силенъс сви рамене.

— Добре — каза Брон Ламиа.

Тя остави празната чаша, качи крака на пейката, подпря лакти на колене и подхвана своя разказ.

В мига, в който той влезе в офиса ми, разбрах, че случаят ще бъде особен. Той беше прекрасен. Не искам да кажа „женствен“ или пък „красавец“ като за някоя стандартна мъжка холовизионна звезда, а просто… прекрасен.

Беше нисък мъж, не по-висок от мен, а аз съм родена и отраснала в условията на Лусус, където гравитацията е 1,3 g. В един миг ми стана ясно, че посетителят ми не е от Лусус — здравата му фигура беше съразмерна според стандартите на Мрежата, атлетична, но стройна. Лицето му заслужаваше да се съзерцава: с целенасочен и енергичен израз, с ниско чело, остри скули, масивен нос, едри челюсти и голяма уста, която загатваше за чувственост и някакво упорство. Очите му бяха големи и с цвят на лешник. Изглеждаше някъде на тридесет стандартни години.

Разбира се, в момента, в който влезе, не можах да си дам сметка за всички тези неща. Първата ми мисъл беше: „Дали е клиент?“, а втората: „Божичко, това момче е прекрасно.“

— Госпожа Ламиа?

— Да.

— Госпожа Ламиа от Службата за разследвания из цялата Мрежа?

— Да.

Той се огледа, сякаш не можеше да ми повярва напълно. Разбирах погледа му. Офисът ми се намира на Двадесет и третото ниво на един стар индустриален кошер в квартал „Старите бърлоги“ на Чугунения район на Лусус. Имам три големи прозореца, които гледат към Транспортен изкоп 9, където винаги е мрачно и винаги ръми заради един голям влажен филтър от кошера, който се намира отгоре. Гледката ми всъщност е към изоставена автоматична товарна линия и купища Ръждясали подпорни греди.

Какво пък, по дяволите, нали е евтино? Освен това повечето ми клиенти не ме посещават лично, а се обаждат.

— Мога ли да седна? — понита той, очевидно без да отхвърля възможността една почтена детективска агенция да си върши работата дори в такова затънтено място.

— Разбира се — казах аз и му посочих един стол. — Господин… ммм…

— Джони — представи се той.

Не приличаше на човек, към когото се обръщат на малкото му име. Нещо в него лъхаше на пари. Усещането не идваше от дрехите му — съвсем обикновена конфекция в черни и сиви тонове, макар че платът беше с качество над средното — просто чувствах, че това момче притежава класа. Имаше нещо в произношението му. Добра съм в разпознаването на диалекти — това помага в професията ми, но не можех да позная дори от коя планета е младежът, камо ли пък от коя област.

— С какво мога да ви помогна, Джони? — попитах аз и му подадох бутилката скоч, която тъкмо се канех да прибера, когато той влезе.

Младият мъж поклати глава. Може би си беше помислил, че го карам да пие направо от бутилката. По дяволите, класата ми не е чак толкова ниска! Горе до хладилничето държа мукавени чаши.

— Госпожо Ламиа — започна той, — имам нужда от детектив.

Изисканото му произношение продължаваше да ми се изплъзва, което ме притесняваше.

— Това ми е работата.

Той млъкна. Беше плах. Мнозина от клиентите ми се колебаят дали да ми кажат за какво става дума. Нищо чудно, щом като деветдесет и пет процента от случаите ми са разводи и домашни неразбории.

— Да, господин… Джони… По-голямата част от работата ми е именно от такъв характер. Аз изпълнявам законите на Мрежата и всичко свързано с клиентите ми попада под действието на Закона за закрила на личния живот. Всичко е поверително, дори това, че разговаряме сега. Дори и да решите да не ме наемете.

Това си беше дърта лъжа, понеже властите, стига да поискаха, можеха да проникнат до документацията ми за една минута. Но аз чувствах, че трябва да успокоя момчето по някакъв начин. Господи, той беше прекрасен.

— Аха — рече Джони и отново се огледа. После се наведе напред и продължи:

— Госпожо Ламиа, бих искал да разследвате едно убийство.

Това ме заинтригува. Бях се изтегнала назад, с крака върху писалището, но сега седнах нормално и се наведох напред.

— Убийство? Сигурен ли сте? Какво казват ченгетата?

— Те не са в течение.

— Не е възможно — отсякох аз и сърцето ми се сви, сякаш разговарях не с клиент, а с някой побъркан. — Укриването на убийство от властите е престъпление.

Това, което си мислех, беше: Джони, ти ли си убиецът?