Дан Симънс - Хиперион

Дали ще бъдем живи след една седмица? помисли си консулът. Но не каза нищо.

Пренесоха багажа до станцията на два пъти. Вятърът свиреше през отворените прозорци и порутените сводове на тъмните сгради. При втория курс консулът държеше единия край на куба на Мьобиус на Мастийн, докато Ленар Хойт пъхтеше и дишаше тежко под другия.

— Защо вземаме този ерг с нас? — отвори широко уста Хойт, когато стигнаха до основата на металното стълбище, което водеше до станцията. Резки и петна от ръжда покриваха площадката като оранжеви лишеи.

— Не знам — каза консулът, също задъхан от усилието.

От площадката за качване пред тях се откриваше гледка навътре в Тревното море. Вятърната гемия си стоеше там, където я бяха оставили, с прибрани платна — един тъмен неодушевен предмет. Снежни шквалове духаха през прерията и създаваха илюзията за поникнали печурки върху безбройните стъбла висока трева.

— Качвайте багажа — извика Касад. — Аз ще проверя дали двигателните механизми могат да бъдат задействани отново от операторската кабина там горе.

— Това нещо не е ли автоматично? — попита Мартин Силенъс, чиято малка глава почти се бе загубила между дебелите кожи. — Като вятърната гемия?

— Мисля, че не — рече Касад. — Вървете, ще видя дали мога да го задействам.

— Ами ако потегли без вас? — извика Ламиа на полковника, докато той се отдалечаваше в обратна посока.

— Няма.

Вътрешността на вагона на въжената линия беше студена и празна, с изключение на металните пейки в предното купе и десетината груби койки в по-малката, задна част. Вагонът беше голям — най-малко осем метра дълъг и пет метра широк. Задното купе беше отделено от предното с тънка метална преграда с отвор, но без врата. Единият ъгъл в дъното му бе зает от шкаф с големина на гардероб. Прозорци на височина от кръста нагоре до покрива опасваха Предното купе.

Поклонниците струпаха багажа си в средата на пода и започнаха да тупат с крака, да махат с ръце и да подскачат, за да се стоплят. Мартин Силенъс легна в цял ръст върху една от пейките, като само краката и темето на главата му се подаваха от кожите.

— Забравил съм… Как, по дяволите, се включваше отоплението в това нещо? — попита той.

Консулът погледна тъмните светлинни табла.

— С електричество. Ще се включи, когато полковникът ни подкара.

— Ако полковникът ни подкара — подхвърли Силенъс.

Сол Уайнтрауб беше сменил пелените на Рахил. Сега той я уви отново в една бебешка грейка и я залюля на ръцете си.

— Аз със сигурност не съм бил тук никога преди — рече той. — А вие двамата били ли сте, господа?

— Да — отвърна поетът.

— Не — каза консулът. — Но съм виждал снимки на въжената линия.

— Касад каза, че веднъж се е върнал в Кийтс по този начин — обади се Брон Ламиа от другото помещение.

— Аз мисля… — подхвана Сол Уайнтрауб, но беше прекъснат от силно стържене на чаркове и от някакъв силен тласък, при което вагонът неприятно се разклати и след това се полюшна напред под внезапно задвижилия се кабел. Всички се втурнаха към прозореца откъм страната на площадката.

Касад бе хвърлил багажа си във вагона, преди да се изкачи но дългата стълба в кабината на оператора. Сега той се появи на входа на кабината, плъзна се надолу по дългата стълба и се затича към вагона, който вече задминаваше площадката за качване.

— Няма да успее — прошепна отец Хойт. Касад пробяга със спринт последните десет метра, при което краката му изглеждаха невъзможно дълги, като на карикатурен човек-тояга.

Вагонът излезе извън площадката за качване и се залюля, освободен от станцията. Между вагона и станцията зина празно пространство. Имаше осем метра до скалите отдолу. Основата на площадката беше покрита с лед. Касад тичаше с все сили напред, въпреки че вагонът, беше потеглил.

— Хайде! — изпищя Брон Ламиа.

Останалите подеха вика. Консулът погледна нагоре към обшивката от лед, която се пукаше и се ронеше от кабела, докато вагонът се движеше нагоре и напред. След това погледна назад. Разстоянието беше прекалено голямо. Касад в никакъв случай нямаше да може да го преодолее.

Федман Касад се движеше с невероятна скорост, когато стигна до края на площадката. Консулът си спомни за втори път за ягуара от старата Земя, който беше видял в една зоологическа градина на Лусус. Той почти очакваше да види как ходилата на полковника се подхлъзват, дългите крака литват хоризонтално и човекът безшумно пада долу върху покритите със сняг морени. Вместо това Касад сякаш полетя във въздуха в разстояние на един безкраен миг, разперил дългите си ръце, с развята назад пелерина. Той изчезна зад вагона.