Дан Симънс - Хиперион

Консулът със закъснение се обърна към Хет Мастнйн и му подаде бинокъла.

— Толкова ми е мъчно… — прошепна. Високият храмер не го пое. Той бавно сведе поглед надолу, нахлупи монашеската качулка над очите си и заслиза но стълбите, без да каже дума.

Дърволетът умря със заглъхването на последната експлозия. Когато изминаха десет минути, без нито едно принламване да смути нощта, Брон Ламиа проговори:

— Мислите ли, че нашите са ги настигнали?

— Да настигнат прокудените ли? — рече Касад. — Вероятно не. Разузнавателните кораби са бързи и специално приспособени за отбрана. В момента те се намират на няколко светлинни минути разстояние.

— А дали нападнаха дърволета нарочно? — попита Силенъс. Гласът на поета звучеше напълно трезво.

— Не мисля — отвърна Касад. — Просто случайно изникнала цел.

— Случайно изникнала цел — поде като ехо Сол Уайнтрауб и поклати глава. — Ще ида да поспя малко, преди да се е съмнало — добави той.

Един по един и останалите слязоха долу. Когато на палубата останаха само Касад и консулът, консулът попита:

— Къде трябва да застана на пост?

— Направете обход — отвърна полковникът. — От главния коридор в подножието на стълбата ще контролирате вратите на всички каюти и входовете на столовата и кухнята. После се качете горе и огледайте палубите и проходите. Оставете осветлението да гори. Имате ли оръжие?

Консулът поклати глава.

Касад му подаде смъртоносната си палка.

— Настроена е на къс радиус — каза той, — от половин до десет метра разстояние. Не я използвайте, освен ако сте сигурен, че на кораба има чужд човек. Грапавата пластинка, която се движи напред, е предпазителят. Сложен е.

Консулът кимна, като внимаваше пръстът му да не докосва бутона за стрелба.

— Ще ви сменя след два часа — рече Касад и погледна инфотерма си. — Преди да свърши моята смяна, ще е съмнало.

Касад погледна към небето, сякаш се надяваше „Игдразил“ да се появи отново и да продължи по пътя си като светулка. Но там примигваха само звезди. На североизток се кълбяха тъмни облаци, които предвещаваха буря.

Касад поклати глава.

— Каква загуба! — каза той и слезе долу. Консулът постоя още малко там, вслушвайки се във вятъра, който шумеше в платното, в скърцането на въжетата и тътена на маховика. После застана до парапета и замислено се взря в тъмнината.

Изгревът над Тревното море беше красива гледка. Консулът съзерцаваше великолепието му от най-високото място на задната палуба. Той се бе опитал да носни след дежурството си, после се отказа и се качи на палубата да наблюдава как нощта преминава в ден. Фронтът на бурята бе покрил небето с ниски облаци и изгряващото слънце заливаше света с искрящо злато, което се отразяваше отгоре и отдолу. Платната, въжетата и закалените от времето дъски на вятърната гемия блестяха под краткотрайната благодат от светлина през няколкото минути, преди слънцето да се скрие зад тавана от облаци и цветовете отново да се оттекат от света. Вятърът, който последва това спускане на завесата, бе хладен, сякаш дошъл от снежните върхове на Брайдъл Рейндж, която се виждаше неясно като някакво тъмно нетно на североизточния хоризонт.

Брон Ламиа и Мартин Силенъс се присъединиха към консула на задната палуба, всеки понесъл чаша кафе от камбуза. Вятърът плющеше и блъскаше такелажа. Гъстата къдрава коса на Брон Лампа се развяваше край лицето й като тъмен ореол.

— Добро утро — промърмори Снленъс и примижа над чашата кафе срещу надипленото от вятъра Тревно море.

— Добро утро — отвърна консулът, учуден от това колко бодър и освежен се чувстваше, след като изобщо не бе спал предишната нощ. — Имаме насрещен вятър, но като че ли въпреки това гемията поддържа добра скорост. Определено ще стигнем до планините преди да се стъмни.

— Ххррнн — изкоментира Силенъс и навря носа си в чашата с кафе.

— Аз изобщо не спах през нощта — обади се Брон Ламиа, — защото размишлявах над разказа на господин Уайнтрауб.

— Аз не мисля, че… — подхвана поетът, но млъкна, тъй като Уайнтрауб се появи на палубата с бебето си, което надничаше през ръба на една детска носилка, препасана на гърдите му.

— Добро утро на всички — поздрави Уайнтрауб, като се оглеждаше наоколо и вдишваше дълбоко. — Мммм, студенко, нали?

— Гадно смразяващо — рече Силенъс. — На север от планините ще бъде още по-лошо.

— Ще сляза долу да си взема един жакет — каза Ламиа, но преди да беше успяла да се помръдне, от долната палуба долетя рязък, самотен вик: