Дан Симънс - Хиперион

Внезапно някакъв друг глас, страховит и студен, проехтя из пустошта:

— Сол! Вземи дъщеря си, твоята единствена дъщеря Рахил, която обичаш, и отиди на планетата наречена Хиперион, и там я принеси в жертва чрез изгаряне на едно от местата, които аз ще ти кажа.

Сол се поколеба и отново сведе поглед към Рахил. Бебето гледаше нагоре към баща си с дълбоки лъчисти очи. Сол почувства неизреченото да. Той здраво обгърна дъщеря си, пристъпи напред в мрака и извиси глас в тишината:

— Слушай! Вече няма да има жертвоприношения нито на деца, нито на родители. Вече никой няма да се жертва за никого освен за ближния си. Времето на покорство и изкупление е в миналото.

Сол млъкна и се заслуша. Усещаше силните удари на сърцето си и топлината на Рахил в ръцете си. Някъде във висините над него се чуваше шумоленето на вятъра, проникващ през невидими цепнатини. Сол сви ръка на фуния пред устата си и извика:

— Това е всичко! Сега или ни остави, или ела при нас не като този, който приема жертви, а като баща. Ти ще избираш като Аврам!

Изпод каменния под се чу тътен и Рахил се размърда в ръцете му. Колоните се тресяха. Червената дрезгавина се сгъсти и след това изчезна, оставяйки само мрак.

От много далече се чу шум от гигантски стъпки. Задуха силен вятър и Сол притисна Рахил към себе си.

Проблясна светлина. Сол и Рахил се събудиха в момента, в който фотонният кораб „Непоколебим“ навлезе в атмосферата на Парвати. Беше време да се прехвърлят на дърволета „Игдразил“, който щеше да ги отведе на планетата Хинернон. Сол се усмихна на дъщеря си, която беше на седем седмици. Тя отговори на усмивката му.

Това бе последната от първите й усмивки.

Когато старият учен завърши разказа си, в салона на вятърната гемия се възцари тишина. Сол се изкашля и отпи вода от една кристална чаша. Рахил — поради липса на кошче — спеше в едно извадено чекмедже. Вятърната гемия леко се поклащаше. Тътенът на голямото кормило и жуженето на главния жироскоп навяваха унес като приспивна песен.

— Боже мой — тихо възкликна Брон Ламиа. Тя понечи да каже още нещо, но само поклати глава.

— Май че ми се иска да се кача на палубата да подишам чист въздух преди лягане — рече консулът. — Някой желае ли да дойде с мен?

Всички желаеха. Полъхът на въздуха ги освежи, докато стояха на кърмата и гледаха притъмнялото Тревно море, което с тътен се движеше под тях. Небето приличаше на огромен купол, осеян със звезди и от време на време раздиран от някоя метеорна следа. Платната и корабните въжета издаваха скърцащ звук като при едновремешните първи човешки кораби.

— Мисля, че тази вечер трябва да сложим постове — обади се полковник Касад. — Един бодърства, останалите спят. На два часа.

— Съгласен съм — рече консулът. — Нека аз бъда пръв.

— Утре сутрин… — подхвана Касад.

— Вижте! — извика отец Хойт.

Те погледнаха натам, накъдето сочеше ръката му. Сред светещите съзвездия проблясваха разноцветни огнени кълба — зелени, виолетови, оранжеви и отново зелени — и осветяваха огромната тревна равнина отдолу като мълнии. При внезапните им избухвания звездите и метеорните следи бледнееха така, че едва се виждаха.

— Експлозии ли са? — осмели се да попита поетът.

— Сражение в космоса — отвърна Касад. — Отсам луната. Ядрено оръжие. И бързо слезе долу.

— Дърволетът — каза Хет Мастнйн и посочи едно светло петънце, което все още можеше да се различи на фона на гърмящия фойерверк от експлозиите.

Касад се върна с мощния си бинокъл и го даде на другите.

— Прокудените ли са? — попита Ламиа. — Това нашествие ли е?

— Почти сигурно е, че са прокудените — отвърна Касад. — Но също така почти сигурно е, че е само разузнавателен рейд. Виждате ли онези гроздовидни неща? Това са снарядите на Хегемонията, които се взривяват от прикриващата артилерия на прокудените.

Бинокълът стигна до консула. Проблясванията бяха вече много ярки и приличаха на бързо растящи огнени езици. Той различи движещите се точки и дългите сини следи на най-малко два разузнавателни кораба, които бягаха от изтребителите на Хегемонията.

— Аз мисля, че… — поде Касад, но замлъкна, когато вятърната гемия, платната й и Тревното море се озариха от ярка оранжева светлина.

— Милостиви Боже — прошепна отец Хойт. — Улучиха дърволета!

Консулът изтри стъклата на бинокъла, който се намираше у него. Растящият огнен ореол се виждаше дори с просто око, но през бинокъла той успя да различи целия еднокилометров дънер на „Игдразил“ заедно с клоните в мига, в който корабът се запали и лумна в пламъци. При разхерметизирането на всеки отсек кислородът избухваше и дълги огнени мустачки се протягаха с гърч надалече в пространството. Оранжевият облак се разрасна, потъмня и накрая се сви в себе си, а тлеещият дънер остана видим за една последна секунда и избухна като едра главня в умиращ огън. Беше изключено някой да е останал жив. Дърволетът „Игдразил“ бе мъртъв заедно с екипажа, отряда от клонинги и техните полуразумнн ерг-машинисти.