Дан Симънс - Хиперион

— Къде сме, татко?

— Заминахме на пътешествие, миличката ми.

— Къде?

— Точно сега това няма значение. Хайде, скачай от леглото, пиленце. Банята ти е готова, а после трябва да се облечем.

До леглото й беше поставена една тъмна рокличка, което никога не беше виждала. Рахил я погледна, после отново погледна баща си.

— Татко, какво става? Къде е мама? Сол потърка бузата си. Беше третият ден след нещастието — денят на погребението. Той й бе казвал истината всеки предходен ден, понеже изобщо не би могъл да си представи, че ще я излъже — струваше му се, че това би било върховно предателство и спрямо Сара, и спрямо Рахил. Не смяташе да лъже и сега.

— Случи се нещастие, Рахил — произнесе той с глас, в който мъката стържеше като пила. — Мама умря. Днес отиваме да й кажем сбогом.

Сол млъкна. Вече знаеше, че трябва да мине една минута, за да може Рахил да възприеме факта за смъртта на майка си като нещо реално. Първия ден той не беше сигурен дали едно четиригодишно дете наистина може да осмисли представата за смъртта. Сега знаеше, че Рахил може.

По-късно, докато държеше на ръце разхлипаното дете, Сол се опита да разбере как е станала злополуката, която той й бе описал толкова пестеливо. ЕМПС бяха най-безопасното лично транспортно средство, създадено някога от човечеството. Понякога моторът им можеше да спре, но дори тогава остатъчният енергиен заряд в електромагнитните генератори стигаше, за да може въздушното возило да се приземи от каквато и да било височина. Схемата на безотказното устройство за предотвратяване на сблъскванията на тези превозни средства не се бе про-меняла от столетия. Но в този случай всичко бе отказало. Двойка юноши бяха откраднали едно ЕМПС за развлечение и го бяха подкарали с непозволена скорост вън от въздушните коридори. За да не ги засекат, бяха загасили светлините и бяха изключили всички средства за връзка. Същото ЕМПС, въпреки всички очаквания, се сблъска със стария викен на леля Тета, който се спускаше към пистата на операта в Басард Сити. Освен Тета, Сара и младежите бяха загинали още трима души, улучени от падащите парчета от катастрофиралите въздушни превозни средства, които се изсипаха над претъпкания с хора площад пред самата опера. Сара.

— Ще видим ли някога мама пак? — попита хълцащата Рахил. Тя всеки път питаше за това.

— Не зная, пиленце — отговори искрено Сол.

Погребението бе извършено в семейното гробище в графство Кейтс на Бърнард. Пресата не проникна в самото гробище, но копоите й се навъртаха зад оградата и прииждаха към черната желязна врата като прилив по време на буря.

Ричард искаше Сол и Рахил да останат няколко дни при него, но Сол знаеше какви страдания очакват кроткия фермер, ако пресата продължи атаките си. Затова той му се извини, взе Рахил на ръце, каза няколко лаконични думи на журналистите, които, вдигаха врява зад оградата, и замина за Хеброн с една зашеметена и умълчана Рахил, за която трябваше да се грижи.

Репортерите ги следваха до Нови Йерусалим, а след това се опитаха да ги последват и до Дан, но военната полиция огради привилегированите им ЕМПС, арестува десетина от тях за назидание и анулира телепортаторните визи на останалите.

Вечерта, докато Джуди пазеше заспалото му дете, Сол се поразходи из подножието на хълмовете, които започваха близо до селото. Изпитваше нужда пак да си поговори с Господ; но потисна желанието си да размаха юмрук към небето, да закрещи гнусни думи и да захвърля камъни. Вместо това зададе куп въпроси, който до един завършваха с думата „защо“?

Отговор нямаше. Слънцето на Хеброн залезе зад далечните планински зъбери и нажежените скали светиха известно време, докато изстинат. Сол седна на един валчест камък и разтри с длан слепоочията си.

Сара.

Те бяха изживели един пълноценен живот, макар че трагичното заболяване на Рахил ги беше потискало. Прекалено жестока ирония на съдбата беше, че при първата възможност, която бе имала да си отдъхне при сестра си, Сара… Сол силно изстена.

Капанът, разбира се, беше в тяхната пълна ангажираност с болестта на Рахил. Никой от двамата не беше готов да се изправи пред едно бъдеще след… изчезването… или смъртта на дъщеря им. За тях светът бе изцяло обвързан с Рахил, а тя живееше ден за ден; изобщо не бяха мислили, че може да стане нещастие, каквато е извратената антилогика на безмилостната вселена. Сол беше сигурен, че Сара е имала същото отношение към самоубийството, каквото и той самият; никой от двамата никога не би изоставил другия. Или Рахил. Сол никога не си бе представял, че е възможно да остане сам с Рахил, когато…