Дан Симънс - Хиперион

Унесена в мисли, Сара гледаше към масата. — Мислиш ли, че журналистите няма.да ме усетят?

— Обзалагам се, че няма — отвърна Сол. — Мисля, че тях ги интересува само Рахил. Ако те подгонят, прибирай се у дома. Но все пак се обзалагам, че ще имаш на разположение една седмица и ще се видиш с всички, преди онези копои да тръгнат по дирите ти.

— Една седмица — изпъшка Сара. — Не бих могла…

— Разбира се, че можеш. Всъщност си длъжна да го направиш. Така аз няколко дни ще прекарвам повече време с Рахил, а когато се върнеш у дома отпочинала, егоистично ще поработя известно време върху книгата.

— Книгата за Киркегор ли?

— Не. Поиграх си с една друга тема и тя се казва „Авраамовият проблем“.

— Тромаво заглавие — рече Сара.

— Самият проблем е тромав — отвърна Сол. — Сега иди да си приготвиш багажа. Утре ще те изпратим до Нови Йерусалим, така че ще можеш да заминеш преди началото на съботата.

— Ще си помисля — каза тя, но тонът й не беше много убеден.

— Ти ще си приготвиш багажа — наблегна Сол и отново я прегърна. Когато я пусна, беше я обърнал с гръб към прозореца и с лице към коридора, който водеше към спалнята. — Върви. Като се върнеш от Бърнард, аз ще съм измислил нещо, което ще можем да направим.

Сара се спря.

— Обещаващ ли ми? Сол я погледна.

— Обещавам ти, че ще бъда готов, преди времето да е разрушило всичко. Като баща на Рахил ти се кълна, че ще открия някаква възможност.

Сара кимна. За пръв път от месеци изглеждаше по-спокойна.

— Отивам да си приготвя багажа — каза тя.

На другия ден, след като се върна от Нови Йерусалим заедно с детето. Сол излезе навън да полее хилавата морава, а Рахил кротко си играеше вътре. Когато Сол се върна, розовото сияние на залеза се бе просмукало през стените и създаваше атмосфера на топлина и покой. Но Рахил не беше нито в спалнята си, нито на някое от другите обичайни места.

— Рахил! — извика той.

Като не получи отговор. Сол обиколи задния двор и пустата улица.

— Рахил!

Той се втурна вкъщи, за да телефонира на съседите но внезапно чу един много тихичък звук откъм дълбокия килер, който Сара използваше като склад. Сол полекичка отвори вратата, която беше съвсем тънка.

Рахил седеше под висящите над нея дрехи, а между краката й се виждаше отворена старата кутия за карфици на майка й. Подът беше осеян със снимки и малки холографии на Рахил като ученичка в последните класове, Рахил в деня, когато замина за колежа, Рахил на фона на един скалист пейзаж на планетата Хиперион. Изследователският инфотерм на Рахил лежеше в скута на четиригодишната Рахил и тихо шепнеше. Когато Сол чу познатия, глас на уверената в себе си млада жена, сърцето му се сви.

— Татко — каза седналото на пода дете, чието гласче беше като слабо, уплашено ехо на гласа, който идваше от инфотерма — никога не сте ми казвали, че имам сестра.

— Ти нямаш сестра, мъничката ми. Рахил се намръщи.

— Да не би това да е мама, когато е била… не толкова голяма? А-а, не може да бъде! Нейното име също е Рахил! Тя казва така. Как може…

— Добре — рече той. — Ще ти обясня… В същия миг осъзна, че векторният приемник във всекидневната звъни. Че звънеше от доста време.

— Само един момент, пиленце. Веднага ще се върна. Формиралият се над апарата образ беше мъж, когото изобщо не познаваше. Сол не включи собственото си изображение във връзката, понеже искаше час по-скоро да се отърве от натрапника.

— Да? — рязко изрече той.

— Господин Уайнтрауб ли е? Господин Уайнтрауб, който по-рано е живял на планетата Бърнард, а понастоящем — в село Дан на планетата Хеброн?

Сол понечи да изключи връзката, но се спря. Кодът за връзка с него не беше регистриран. Случваше се някой рекламен агент да се обади от Нови Йерусалим, но междупланетните повиквания бяха редки. И още в мига, когато си даде сметка за това, той усети как нещо ледено пронизва стомаха му — беше събота вечер. Обажданията по вектора бяха разрешени единствено по спешност.

— Да, аз съм — потвърди Сол.

— Господин Уайнтрауб — каза мъжът, взирайки се с невиждащ поглед някъде встрани от Сол, — случи се ужасно нещастие.

Когато Рахил се събуди, баща й бе седнал до леглото й. Той имаше уморен вид. Очите му бяха зачервени, а бузите — посивели и недоизбръснати.

— Добро утро, татко.

— Добро утро, пиленце.

Рахил се озърна и примигна. Някои от нейните кукли, играчки и вещи бяха в стаята, но това не беше нейната стая. Светлината беше различна. Въздухът миришеше различно. Баща й изглеждаше различно.