Дан Симънс - Хиперион

След като бе посветил петдесет и пет години от живота си на занимания с историята на етическите системи. Сол Уайнтрауб бе стигнал до едно-единствено и непоклатимо заключение: всяко сляпо обвързване с божество, идея или всеобщ принцип, поставящи покорството по-горе от почтеното поведение спрямо едно невинно човешко същество, е зло.

— Но как ще дефинираш „невинен“? — изрече донякъде развеселено, донякъде заядливо гласът, с когото Сол смяташе, че води тези спорове.

Децата са невинни, помисли си Сол. Исаак е бил невинен. Както и Рахил.

— Невинен просто поради факта, че е дете?

— Да.

— А не съществува ли положение, при което кръвта на някой невинен трябва да се пролее за една велика кауза?

Не, помисли си Сол. Не съществува.

— Но според мен не само децата са невинни. Нали? Сол се поколеба, предчувствайки някаква уловка, и се опита да отгатне в каква посока ще го поведе събеседникът в подсъзнанието му. Това не му се удаде.

Така е, помисли си той. Има и други невинни освен децата.

— Например Рахил? На двадесет и четири години? Нали невинните не бива да се принасят в жертва на никаква възраст? Така е.

— Може би това е част от урока, който Авраам е трябвало да разбере, преди да стане баща на единствения благословен народ измежду народите на земята?

Какъв урок? помисли си Сол. Какъв урок? Но гласът в съзнанието му беше заглъхнал и той чуваше само песента на нощните птици навън и лекото дишане на жената до себе си.

На петгодишна възраст Рахил все още можеше да чете. На Сол му беше трудно да си припомни кога се бе научила да чете — струваше му се, че винаги е можела да го прави.

— На четири стандартни години — каза Сара. — Беше в началото на лятото… три месеца след рождения й ден. Бяхме на пикник на поляната над колежа, Рахил разглеждаше книжката „Мечо Пух“ и внезапно прочете: „Чувам глас в главата си.“

Тогава Сол си спомни.

Той си спомни и колко се бяха радвали със Сара, че на тази възраст Рахил така бързо усвоява нови умения. Спомни си го, понеже сега се сблъскваха с пълната противоположност на този процес.

— Татко — обади се Рахил, докато седеше на пода в стаята си и грижливо оцветяваше една картинка с боички, — колко време мина от рождения ден на мама?

— Беше в понеделник — отвърна Сол, погълнат от онова, което четеше. Рожденият ден на Сара още не беше минал, но Рахил го помнеше.

— Зная. Но колко време мина оттогава?

— Днес е четвъртък — каза Сол. Той четеше един дълъг талмудски трактат относно покорството.

— Зная. Но колко дни?

Сол остави трудното четиво.

— Можеш ли да кажеш дните на седмицата? На планетата Бърнард използваха стария календар.

— Разбира се — отвърна, Рахил. — Събота, неделя, понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота…

— Ти вече каза събота.

— А, да. Но колко дни има от тогава?

— Можеш ли да преброиш от понеделник до четвъртък?

Рахил се намръщи и устните й се раздвижиха. След това направи нов опит, като този път броеше на пръсти.

— Четири дни?

— Точно така — кимна Сол. — Можеш ли да ми кажеш колко прави десет минус четири, моето момиче?

— Какво значи „минус“?

Сол се насили да погледне отново към четивото си.

— Нищо — каза той. — Нещо, което ще учиш в училище.

— Когато утре си отидем у дома, нали?

— Да.

Една сутрин, когато Рахил и Джуди бяха излезли да играят навън с другите деца (Рахил беше вече много малка, за да ходи на училище), Сара каза:

— Сол, трябва да я заведем на Хиперион.

— Какво? — сепна се Сол и я погледна втренчено.

— Ти чу. Не бива да чакаме, докато стане толкова малка, че да не може нито да ходи, нито да говори. Освен това ние остаряваме — Сара се изсмя сухо и безрадостно. — Звучи странно, нали? Но наистина е така. След една-две години от пулсеновите процедури няма да остане нищо.

— Сара, нима си забравила? Всички лекари казват, че Рахил не би могла да преживее състоянието на криогенна сомния. Никой не може да извърши междузвездно пътуване без сомния. Антигравитационният ефект може да предизвика безумие… и дори нещо по-лошо.

— Няма значение — заяви Сара. — Рахил трябва да се върне на Хиперион.

— За какво говориш, дявол да го вземе? — раздразнено каза Сол.

Сара го хвана за ръката.

— Да не мислиш, че само ти си сънувал онзи сън?

— Сън? — успя да изрече Сол. Тя въздъхна и седна до бялата кухненска маса. Утринната светлина падаше върху саксиите по перваза на прозореца като лъч на театрален прожектор.