Дан Симънс - Хиперион

Една тъничка холографна бланка привлече вниманието на Сол. Тя беше от председателя на кибуца К’фар Шалом на планетата Хеброн и съдържаше само следното:

АКО ВИ СТАНЕ МНОГО ТЕЖКО, ЕЛАТЕ.

Скоро наистина стана много тежко. След първите няколко месеца обществен интерес изглеждаше, че журналистическата обсада отслабва, но това беше само прелюдия към следващото действие. Разпространявани в огромни тиражи таблоиди представяха Сол като „скитника евреин“, като отчаян баща, тръгнал на далечно странстване, за да намери лек за странната болест на дъщеря си. Това бе почти подигравка с нежеланието да пътува, което бе съпътствало Сол през целия му живот. Сара беше неизменно наричана „страдащата майка“, а Рахил — „осъденото дете“; дори имаше едно вдъхновено заглавие, което гласеше: „Девствената жертва на проклятието на Гробниците на времето.“ Никой от семейството не можеше да излезе вън от къщи, без да се натъкне на някой репортер или на скрит в храстите оператор.

В Крофорд разбраха, че от нещастието на семейство Уаинтрауб могат да се спечелят пари. Отначало градът се придържаше към приличието, но след като в него настъпиха предприемачи от Басард Сити с магазини за подаръци, сергии с тениски, екскурзионни бюра и изпъстрени с реклами павилиони за туристите, които прииждаха на все по-големи и по-големи вълни, местните бизнесмени най-напред потръпнаха, после се раздвижиха и накрая единодушно решиха, че щом може да се прави търговия, няма защо печалбата да отива у външни хора.

След четиристотин тридесет и осем стандартни години на относителна изолация град Крофорд се сдоби с телепортаторен терминал. Посетителите му вече нямаше да изпитват досадата от двадесетминутния полет до Басард Сити. Тълпите туристи растяха.

В деня на заминаването валеше проливен дъжд и улиците бяха пусти. Рахил не плака, но през целия ден очите й бяха широко отворени и тя говореше с примирение. До шестия й рожден ден оставаха десет дни.

— Татко, защо трябва да се местим?

— Просто трябва, миличкото ми.

— Но защо?

— Това е нещо, което трябва да направим, мъничката ми. На Хеброн ще ти хареса — там има много паркове.

— Но защо никога не сте ми казвали, че ще се местим?

— Казвали сме ти, пиленце. Сигурно си забравила.

— Но какво ще стане с Грем и неговото семейство, и с чичо Ричард и леля Тета, и с чичо Саул и другите?

— Те винаги ще могат да ни идват на гости.

— Ами Ники и Лина, и моите приятелки? Без да отговори нищо. Сол занесе последния багаж в своето ЕМПС. Къщата беше продадена и изпразнена; част от мебелите също бяха продадени, а други — изпратени предварително на Хеброн. В продължение на една седмица в дома на Сол не бе секвал потокът от гости — стари семейни приятели, преподаватели от колежа и дори неколцина от членовете на медицинския екип от университета в Рийкс, който се бе занимавал с Рахил цели осемнадесет години, — но сега улицата беше пуста. Дъждът браздеше прозрачния покрив на старото ЕМПС и се стичаше надолу в чудновати ручейчета. Тримата поседяха малко вътре, загледани в къщата. Миришеше на влажна вълна и на влажни коси.

Рахил се вкопчи в плюшеното мече, което Сара беше изровила на тавана преди половин година.

— Не е честно — каза тя.

— Да — съгласи се Сол. — Не е честно.

Хеброн беше пустинна планета. Четирите столетия благоустройствени работи бяха направили въздуха годен за дишане и няколко милиона акра земя — обработваеми. Местните животни бяха дребни, жилави и безкрайно предпазливи. Такива бяха и животните, пристигнали от старата Земя, включително и видът „хомо сапиенс“.

— Ах — изпъшка Сол в деня, в който пристигнаха в окъпаното от слънце село до окъпания в слънце кибуц К’фар Шалом, — какви мазохисти сме ние, евреите! В началото на Хеджира е имало двадесет хиляди планети, подходящи за нашата раса, но тези хубостници са избрали точно тази!

Ала в действителност не мазохизмът бе довел тук първите колонисти, както и Сол и семейството му. Хеброн беше в по-голямата си част пустиня, но плодородните райони бяха наистина невероятно плодородни. Университетът в Синай беше на почит в цялата Мрежа, а болницата му привличаше богати пациенти и даваше солиден приход на кооператива. Хеброн имаше единединствен телепортаторен терминал в Нови Йерусалим и забраняваше изграждането на телепортали където и да било другаде. Планетата не се числеше нито към Хегемонията, нито към Протекторатите и вземаше висока такса от пътниците, за да ги пропусне да пристигнат през телепортатора. Достъпът на туристи извън Нови Йерусалим бе забранен. За един евреин, който търси убежище, вероятно това бе най-подходящото място измежду всичките триста планети, обитавани от хора.