Дан Симънс - Хиперион

— Желаете ли да получите религиозни напътствия относно тайнствата на Църквата, господин Уайнтрауб? Сол докосна с пръст брадата си.

— Не, ваше превъзходителство, освен ако по този на-чин бих могъл да подобря състоянието на дъщеря ми.

— А дъщеря ви желае ли да се посвети на Църквата на крайното изкупление? Сол се поколеба за миг.

— Ваше превъзходителство, тя всъщност желае да бъде добре. Ако встъпването във вашата Църква може да я излекува или да подобри състоянието й, това би било много важно съображение.

Епископът се облегна назад и одеждите му прошумоляха. Изглеждаше, че червенината струи от него и изтича в мрака.

— Вие говорите за физическо благополучие, господин Уайнтрауб. Нашата Църква е крайният съдник за духовното спасение. Известно ли ви е, че първото безусловно произтича от второто?

— Известно ми е, че това схващане открай време се радва на голямо уважение — отвърна Сол. — Цялостното благополучие на дъщеря ни е грижа както за жена ми, така и за мен.

Епископът подпря масивната си глава с юмрук.

— Какво е естеството на заболяването на дъщеря ви, господин Уайнтрауб?

— То е… заболяване, свързано с времето, ваше превъзходителство.

Внезапно настръхнал, епископът се наведе напред.

— И на кое от светите места, казахте, че се е разболяла дъщеря ви, господин Уайнтрауб?

— В артефакта, наречен „Сфинкса“, ваше превъзходителство.

Епископът стана така бързо, че част от книжата, натрупани върху писалището му, изпопадаха на пода. Той беше толкова масивен, че сигурно дори без одеждите си тежеше два пъти повече от Сол. Изправен в целия си ръст и облечен в развяна червена роба, жрецът на Шрайка се извисяваше над Сол като алено въплъщение на смъртта.

— Можете да си вървите! — измуча грамадният мъж. — Дъщеря ви е най-благословеното и най-прокълнатото измежду човешките създания. Няма нищо, което вие или Църквата… или който и да било в този живот… може да направи за нея.

Сол се опита да прояви настоятелност:

— Ваше превъзходителство… ако има някаква възможност…

— Не! — извика епископът с яркочервено лице, заприличал на призрак, придобил плът. И почука по писалището.

На вратата се показаха заклинателите и четците. Черните им роби с червени ивици по ръбовете зловещо хармонираха с робата на епископа. Пазачите, облечени изцяло в черно, се сливаха с мрака.

— Аудиенцията приключи — каза епископът по-тихо, но безкрайно категорично. — Дъщеря ви е избрана от Аватара да страда за изкупление така, както някой ден ще страдат всички грешници и невярващи. Някой ден… много скоро.

— Ваше превъзходителство, ако ми предоставите само още пет минути от времето си…

Епископът щракна с пръсти и заклинателите пристъпиха напред, за да ескортират Сол. Те бяха лусусианци — всеки от тях бе в състояние да се справи с петима учени мъже с ръста на Сол.

— Ваше превъзходителство! — извика Сол, успял да се измъкне от ръцете на първия заклинател. Други трима му се притекоха на помощ. Наблизо кръжаха четци чиито дрехи изглеждаха кафеникави. Епископът беше обърнал гръб на всички и сякаш се взираше в мрака.

Външната част на светилището се огласи от пъшкане скърцане на обувки и поне едно тежко стенание, когато кракът на Сол влезе в досег с най-малко святата част от тялото на първия заклинател. Краят на дискусията съвсем не приличаше на шега — Сол се приземи на улицата. Последният пазач, покрай когото прелетя, изхвърли след него смачканата му шапка.

Следващите десет дни на Лусус не донесоха на Сол нищо освен преумора от голямата гравитация. Храмовата бюрокрация не отговаряше на запитванията му. Съдебните власти не можеха да му окажат съдействие. Заклинателите го дебнеха още на входа.

Сол отиде до Нова Земя и Ренесанс Вектор, до Фуджи и ШЦ2, до Денеб Драй и Денеб Виър, но храмовете на Шрайка бяха затворени за него навсякъде.

Изчерпан, измамен в надеждите си и останал без пари, Сол се прибра на родния Бърнард, взе своето ЕМПС от хангара за дългосрочно паркиране и пристигна у дома един час преди рождения ден на Рахил.

— Носиш ли ми нещо, татко? — развълнувано попита десетгодишното дете.

Същия ден Сара й беше казала, че баща й е заминал някъде и ще се върне.

Сол извади пакета с подаръка. Това бе пълната поредица книжки „Анна от зелената къща с триъгълния покрив“. Не беше онова, което тя бе искала да й донесе.

— Може ли да го отворя?

— По-късно мъничката ми. Заедно с другите подаръци.