Дан Симънс - Хиперион

Разбира се, уникалното заболяване на Рахил не беше никаква тайна в Крофорд. Новината се бе разпространила в колежа през първата година след завръщането й и скоро след това целият град я знаеше. Крофорд реагира така, както малките градчета реагират от незапомнени времена — на някои хора езиците мелеха непрекъснато, други не можеха да не покажат с поглед и с тон съжалението и удоволствието, което изпитваха при гледката на чуждото нещастие, но в повечето случаи общността закриляше семейство Уайнтрауб така трогателно, както птица би прикрила малкото си с майчини криле.

Все още им бе позволено да живеят, както намерят за добре, и дори когато на Сол му се наложи да пропуска лекции, а после да се пенсионира предсрочно заради пътуванията, при които търсеше изцеление за Рахил, истинската причина не бе спомената от никого.

Това, разбира се, не можеше да продължава вечно. Един пролетен ден, когато Сол излезе на верандата и видя, че седемгодишната му дъщеря се връща разплакана от парка, погната и обкръжена от глутница репортери с протегнати в ръце инфотерми и камери с блеснали обективи, разбра, че този етап от живота им е отминал завинаги. Той скочи от верандата и се затича към Рахил.

— Господин Уайнтрауб, вярно ли е, че дъщеря ви се е разболяла от болест на времето, свързана с определен СРОК. Какво ще стане след седем години? Дали тя просто ще изчезне?

— Господин Уайнтрауб! Господин Уайнтрауб! Рахил казва, че според нея Рейбън Доул е президент на Сената и че сега е 2711 година след Рождество Христово. Дали тези тридесет и четири години са безвъзвратно загубени за нея, или това е халюцинация, причинена от болестта на Мерлин?

— Рахил! Спомняш ли си, че си била голяма жена? Как се чувства човек, когато стане отново дете?

— Господин Уайнтрауб! Господин Уайнтрауб! Моля ви, само още една неподвижна поза! Бихте ли се съгласили да донесете някой портрет на Рахил от времето, когато е била по-голяма, и заедно с детето да застанете до него и да го разглеждате?

— Господин Уайнтрауб! Вярно ли е, че това е проклятието на Гробниците на времето? Рахил видяла ли е чудовището, наречено Шрайка?

— Хей, Уайнтрауб! Сол! Хей, Соли! Какво ще правите двамата с твоята женичка, когато детето изчезне?

Един репортер се бе изправил пред Сол и бе препречил пътя му към входната врата. В опитите си да разгледа Рахил отблизо, той се бе навел толкова много, че лещите сякаш щяха да изскочат от очите му. Сол сграбчи дългата му коса, удобно вързана на опашка, и го отхвърли встрани.

Глутницата рева и ръмжа отвън в продължение на седем седмици. Сол разбра за много малките общности нещо, което знаеше, но го беше забравил: те често са отегчителни, винаги тесногръди, понякога любопитно надничат в прозореца на съседа, но никога не са прие мали порочната идея за така нареченото „право на обществото да знае“.

Но Мрежата умираше за това право. Вместо да остави семейството си в постоянния плен на обсаждащите го репортери, Сол премина в настъпление. Той си уреди интервюта по най-гледаните информационни програми в Мрежата, взе участие в дискусии за Всеобема и лично говори пред Конклава за медицински изследвания. В продължение на десет стандартни месеца той поиска помощ за дъщеря си от осемдесет планети.

От десет хиляди места се изсипаха предложения, но по-голямата част от писмата идваха от лечители без дипломи, от хора, които искаха да прокарат свои проекти, от институти и частни лица, занимаващи се със свободни изследвания (те предлагаха услугите си срещу реклама), от следовници на култа към Шрайка и на други религии, според които Рахил бе заслужила наказанието си; освен това имаше предложения името на Рахил да се включи в рекламата на разни стоки и посреднически предложения за връзка със съответните агенции; имаше и писма на съчувствие от обикновени хора, в които често се намираше пъхнат по някой чек; имаше писма от учени, които изразяваха недоверие; имаше предложения от продуценти на холодрами и от книгоиздатели, които искаха да откупят пълните права над биографията на Рахил; имаше и цял водопад от предложения за покупки на недвижими имоти.

Университетът в Рийкс отпусна средства на един екип от експерти, които да сортират предложенията и да преценяват дали нещо може да бъде полезно за Рахил. Повечето от писмата бяха отхвърлени. Неголям брой предложения за терапия и изследвания бяха сериозно проучени. Накрая се оказа, че никое от тях не съдържа нито лечебен метод, нито идея за изследване, които да не са били вече изпробвани в университета в Рийкс.