Дан Симънс - Хиперион

Кибуцът беше кооператив по-скоро по традиция, отколкото на практика. Семейство Уайнтрауб бяха приветствани с „Добре дошли“ в собствения им дом — една скромна къщичка, покрита с изсушени на слънце керемиди. Ъглите й не бяха прави, а заоблени; подът беше дървен и гол. В замяна на това от върха на хълма се откриваше изглед към портокалови и маслинени горички, зад които се разстилаше безкрайна пустиня. На Сол му се струваше, че слънцето изгаря всичко, дори грижите и лошите сънища. Светлината беше нещо осезаемо. Вечер, след залез слънце, къщата им по цял час излъчваше розова светлина.

Всяка сутрин Сол седеше до леглото на дъщеря си, докато се събуди. Първите минути, в които тя беше объркана, винаги бяха мъчителни за него, но искаше да е сигурен, че Първото нещо, което Рахил вижда всеки ден, е той самият. Докато тя му задаваше въпроси, Сол я държеше в ръце.

— Къде сме, татко?

— На едно вълшебно място, пиленце. След закуска ще ти разкажа всичко за него.

— Как сме дошли тук?

— Първо през телепортатора, после малко полетяхме и малко походихме — отговаряше той. — Не е толкова далече… но е достатъчно далече, за да бъде приключение.

— Но леглото ми е тук… и препарираните ми животни… защо не си спомням кога сме дошли?

Тогава Сол леко я хващаше за раменете, поглеждаше в кафявите й очи и казваше:

— С теб стана злополука, Рахил. Помниш ли как в „Жабата, която иска да се върне у дома“ Терънс си удря главата и за няколко дни забравя къде живее? С тебе стана нещо такова.

— По-добре ли съм?

— Да — казваше Сол, — сега си много по-добре. И къщата се изпълваше с мириса на закуската, а те отиваха на терасата, където ги очакваше Сара.

Рахил имаше повече другарчета за игра от когато и да било. Кооперативът на кибуца имаше училище, в което тя всеки ден отново и отново бе приветствана като новодошла. През дългите следобеди децата играеха в овощните градини и изследваха скалистите хълмове.

Авнер, Робърт и Ефраим, старейшините на кибуца принудиха Сол да продължи работата върху книгата си. Планетата Хеброн се гордееше с броя на учените, артистите, музикантите, философите, писателите и композиторите, които бе приютила като граждани или като гости за продължително време. Старейшините обърнаха внимание на Сол, че къщата му е дар от държавата. Пенсията на Сол, макар и малка по стандартите на Мрежата, беше повече от достатъчна за скромните им нужди в К’фар Шалом. Така или иначе, за изненада на самия Сол, той откри, че физическият труд му доставя удоволствие. Като работеше в овощните градини, изхвърляше камъните от нераздадените парцели и поправяше една стена недалеч от града, Сол откри, че се чувства по-бодър и в по-добро настроение от много години насам. Той разбра, че докато чака хоросанът да изсъхне може да се сражава с Киркегор, а докато проверява грижливо ябълката за червеи, може да вникне по нов начин в Кант и Вандьор. На седемдесет и три стандартни години Сол получи първите си мазоли.

Вечер той играеше с Рахил, а после се разхождаше със Сара в подножието на близкия хълм, докато Джуди или някое друго съседско момиче пазеше заспалото им дете. Една съботна вечер те отидоха до Нови Йерусалим — само Сол и Сара, за пръв път заедно сами, откакто преди цели седемнадесет стандартни години Рахил се бе върнала, за да живее заедно с тях.

Но не всичко беше идилия. Много често се случваше Сол да се събуди нощем, да не може повече да заспи и да слезе бос долу в стаята, където Сара бдеше над съня на Рахил. Също така често в края на дългия ден, докато къпеха Рахил в старата вана с плочки или я завиваха вечер в затъмнената розова стая, детето казваше:

— Татко, тук ми харесва, но не може ли утре да си отидем у дома?

И Сол кимваше. А след приказката за лека нощ, след приспивната песен и след целувката, когато той тръгваше на пръсти към вратата, сигурен, че детето спи, от покритата с одеяло фигурка на леглото се разнасяха приглушените думи:

— Алигаторе, доскоро!

И той беше длъжен да отговори:

— Жив и здрав, крокодиле!

А когато си легнеше и той самият, близо до равномерно дишащото и може би спящо очертание на жената, която обичаше, Сол дълго гледаше как ивиците бледа светлина от едната или от двете луни на Хеброн се движат из пространствата, огласяни от стенанията на вятъра, и разговаряше с Господ.

Сол бе започнал да разговаря с Господ няколко месеца, преди да разбере, че го прави. Мисълта за това го развеселяваше. Тези диалози в никакъв случай не бяха молитви, а по-скоро гневни монолози; като се изключат случаите, когато се превръщаха в диатриби, те преминаваха в ожесточени спорове със самия себе си. И все пак не само със себе си. Един ден Сол разбра, че темите на разгорещените дискусии са толкова дълбоки, залозите, които се нравеха, толкова сериозни, а обхватът на проблемите — толкова широк, че единственият, когото можеше да упрекне за всичко това, бе самият Господ. И понеже идеята за един персонифициран Бог, който от грижа за човешките същества не спи по цели нощи и дори се намесва в живота им, в очите на Сол винаги бе изглеждала като абсурд, мисълта за тези диалози го караше да се съмнява в здравия си разум. Но диалозите продължаваха. Сол искаше да разбере как е възможно една етическа система — и то една толкова устойчива религия, преживяла всички изпитания, на които е била подлагана — да произтича от заповедта на господ към Авраам да заколи сина си. За Сол нямаше значение и това, че тази заповед е била изпитание на покорството. Всъщност самата идея, че покорството на Авраам го е възвисило до родоначалник на всички родове на Израел, докарваше Сол до пристъпи на бесен гняв.