Дан Симънс - Хиперион

— О, моля те, татко! Нека отворя сега само един подарък, преди Ники и другите деца да са дошли! Сол улови погледа на Сара. Тя поклати глава. Рахил си спомняше, че само преди няколко дни е поканила на празненството Ники, Лина и останалите си приятелки. Сара още не беше измислила обяснение защо те няма да дойдат.

— Добре, Рахил — каза той. — Отвори само този подарък сега.

Докато Рахил разкъсваше обвивката на малкия подарък, Сол забеляза в хола един грамаден пакет, привързан с червена панделка. Новото колело, разбира се. Рахил си беше поискала ново колело една година преди десетия си рожден ден. Сол уморено се зачуди дали утре тя няма да се стресне, ако види новото колело един ден преди рождения си ден. Всъщност най-добре беше да махнат колелото, докато Рахил спи.

Сол рухна на кушетката. Червената панделка му беше напомнила за одеждите на епископа.

За Сара всяка раздяла с миналото беше много мъчителна. Всеки път, когато почистваше, сгъваше и прибираше някое бебешко костюмче на Рахил, тя тайно проливаше сълзи и Сол по някакъв начин бе узнал това. Сара съхраняваше като съкровище всеки ден от детството на Рахил и се наслаждаваше на всекидневната нормалност на нещата — тя спокойно възприемаше тази нормалност като най-хубавото нещо в живота. И винаги бе смятала, че същественото в човешкото битие не е в моментите на върховно напрежение, в дните на сватбени церемонии и на големи успехи, които стоят отбелязани с червено в стари календари и се помият завинаги: според нея важното беше течението на дребните неща в живота, които човек дори не осъзнава — съботния следобед, когато всеки член на семейството е зает с нещо свое, случайните мигновени съприкосновения, отронените думи, които се забравят веднага — но сборът от подобни часове създаваше нещо цялостно, ценно и вечно.

Сол завари Сара да плаче тихо на тавана, докато ровеше из разни кутии. Това не бяха благодатните сълзи, които бе ронила в миналото, прощавайки се с тази или онази дреболия. Сара Уайнтрауб беше изпълнена с гняв.

— Какво правиш, Майко?

— Рахил има нужда от дрехи. Всичко вече й е голямо. Каквото става на осемгодишно дете, не става на седемгодишно. Тука някъде имам още нейни неща.

— Остави това — каза Сол. — Ще й купим нещо ново.

Сара поклати глава.

— За да се чуди всеки ден къде са отишли всичките й любими дрешки? Не. Аз съм запазила някои работи. Някъде тук са.

— Потърси ги после.

— Дявол да го вземе, няма после! — извика Сара, след това се обърна с гръб към Сол и покри лицето си с ръце. — Извинявай.

Сол я прегърна. Въпреки ограничения курс пулсеново лечение той не си спомняше някога голите й ръце да са били толкова тънки, с жили и възли под голата кожа. Той я притисна плътно до себе си.

— Извинявай — повтори тя, хлипайки вече открито. — Това просто не е честно.

— Не — съгласи се Сол. — Не е честно. Слънчевата светлина, която проникваше през прашните тавански прозорци, навяваше някаква тъга, каквато човек би могъл да изпита в катедрала. Сол винаги бе обичал миризмата на таваните, понеже в техния топъл и застоял въздух витаеше надеждата, че едно толкова слабо използвано помещение някой ден може да се напълни със съкровища. Днес тази надежда рухна. Той се наведе над една кутия и каза:

— Ела, скъпа. Ще потърсим заедно.

Рахил продължаваше да бъде щастлива и изпълнена с живот и само малко се объркваше от несъответсвията, с които се сблъскваше всяка сутрин след събуждане. Колкото по-малка ставаше, толкова по-лесно бе да й се обяснят промените, които я изненадваха сутринта — изчезването на стария бряст пред къщата, новата жилищна сграда на ъгъла, където някога беше къщата на господин Незбит в колониален стил, отсъствието на приятелките й. Сол започна да разбира както никога по-рано колко жилави са децата. Той си представяше, че Рахил живее на пенестия гребен на вълната на времето, без да вижда мрачните морски глъбини под себе си, запазва равновесие само благодарение на мъничкия си запас от спомени и зависи изцяло от дванадесетте или петнадесетте часа сегашно време, които й се отпускаха всеки ден.

Нито Сол, нито Сара искаха дъщеря им да бъде изолирана от другите деца, но беше трудно да се намират начини за контакт. Рахил беше възхитена, когато можеше да си поиграе с „новото момиче“ или „новото момче“ от махалата — деца, които уж учеха при други учители, а всъщност бяха внуци на приятелски семейства; известно време тя си игра и с дъщерята на Ники. Но другите деца трябваше да свикват с това, че Рахил се запознава с тях отново всяка сутрин и не помни какво са правили заедно предишния ден — малко бяха онези, които бяха готови да проявят толкова сърдечност и такт заради едно другарче по игра.