Дан Симънс - Хиперион

— Разбирам мисълта ти. Сол. Дори преждевременното спиране на средствата за нас беше подозрително. Нещата изглеждат така, сякаш Хегемонията умишлено се старае да държи Хиперион настрана.

— Смяташ ли, че… — подхвана Сол, но в този момент Рахил се приближи до тях в есенния здрач. Ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете на червеното й яке, косата й беше късо подстригана според младежката мода, която бе възприета повсеместно от десетилетия, а пълничките й бузи бяха зачервени от студа. Рахил се намираше на самата граница между детството и ранната младост: с дългите й крака, обути в дънки и спортни обувки, и бухналото й яке силуетът й можеше да бъде и на момче.

— Здрасти, татко! — усмихна се тя, а като ги приближи още в мъждивата светлина, кимна плахо и на Мелио: — Извинете, не исках да прекъсвам разговора ви.

Сол си пое дъх.

— Няма нищо, моето момиче. Рахил, това е д-р Арундес от университета в Рийкс на Свободен дом. Д-р Арундес, дъщеря ми Рахил.

— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Рахил, сияейки от искрена радост. — Ехей, Рийкс! Чела съм техните каталози. Бих била щастлива да отида там някой ден.

Мелио кимна вдървено. Сол забеляза колко неподвижни са раменете и торсът му.

— Ти… — започна Мелио. — Искам да кажа, какво би желала да следваш там?

Сол си помисли, че Рахил е доловила мъката в гласа на мъжа, но тя само сви рамене и се засмя.

— О, всичко. Старият господин Айкхърд — той преподава палеонтология и археология на една група напреднали, в която съм и аз — та той казва, че там има страхотна катедра по класическа филология и древни артефакти.

— Вярно е — успя да изрече Мелио.

Рахил поглеждаше плахо ту към баща си, ту към непознатия и явно усещаше напрежението, макар и да не знаеше причината.

— О, аз тук ви преча на разговора. Трябва да се прибирам и да си лягам. Май съм се заразила от онзи странен вирус… мама каза, че е нещо като менингит. Изглежда, че от него ставам малко тъпа. Както и да е. Беше ми приятно да се запозная с вас, д-р Арундес. Надявам се някой ден да се срещнем в Рийкс.

— Аз също се надявам — каза Мелио, гледайки я с огромно напрежение в тъмното. Сол си помисли, че той се опитва да запомни всичко от този миг.

— Е, довиждане и лека нощ. До утре, татко — рече Рахил и си тръгна. Чуваше се как гумените й подметки скърцат по пътеката.

— Лека нощ, Рахил.

Пред пътната врата тя се спря. Синкавата светлина, която се лееше над моравата, я правеше да изглежда на много по-малко от тринадесет години.

— Алигаторе, доскоро! — извика Рахил.

— Жив и здрав, Крокодиле! — отвърна Сол и чу, че Мелио шепне същите думи заедно с него.

Те постояха известно време в мълчание, наблюдавайки как малкият град изчезва в нощта. Край тях мина едно момче на велосипед. Чуваше се как под гумите шумолят листа, а когато момчето прекосяваше светлия кръг под някоя от старите улични лампи, спиците проблясваха.

— Влез у дома — покани Сол умълчания мъж до себе си. — Сара много ще се радва да те види. Рахил ще е заспала.

— Не сега — каза Мелио. Ръцете му все още бяха пъхнати в джобовете и той приличаше на сянка. — Имам нужда да… това беше грешка, Сол.

Той понечи да си тръгне, после се обърна и рече:

— Ще се обадя, щом пристигна на Свободен дом. Ще успеем да организираме нова експедиция.

Сол кимна и си помисли: „Три години. Ако заминат веднага, когато се върнат, тя ще бъде на по-малко от десет години.“

След това каза:

— Добре.

Мелио се спря, вдигна ръка за сбогом и сви зад ъгъла, без да чува скърцането на есенните листа под краката си.

Сол никога повече не го видя.

Най-големият храм на Шрайка в Мрежата се намираше на планетата Лусус. Сол замина затам няколко седмици преди десетия рожден ден на Рахил. Самата сграда не беше много по-голяма от някоя катедрала на старата Земя, но изглеждаше внушителна благодарение на устремените към висините колони, наподобяващи, църковните, на усуканата конструкция на последния етаж и на подпорните стени от оцветено стъкло. Сол беше в лошо настроение и мъчителната гравитация на Лусус не допринесе с нищо то да се подобри. Макар че имаше среща с епископа, трябваше да чака повече от пет часа преди да го пуснат да влезе във вътрешната част на храма. Той прекара по-голямата част от това време в наблюдение на бавно въртящата се двадесетметрова стоманено-полихромна скулптура, която трябваше да представлява изображение на легендарния Шрайк… и която можеше да мине за абстрактно изображение на всяко остро оръжие, което е било изобретявано някога. Сол бе най-силно заинтригуван от двете червени кълба, реещи се в едно кошмарно пространство, което би могло да се приеме за череп.