Дан Симънс - Хиперион

— Е, стари са, ти разбираш какво имам предвид. Така или иначе, прочетох медицинските заключения, видях снимките от Хиперион и знаеш ли какво?

— Какво?

— Аз не вярвам нищо от това, татко.

Сол остави чашата и се вгледа в дъщеря си. Лицето й бе станало по-пълничко, а изражението му — не така задълбочено. Тя изглеждаше дори още по-красива.

— Искам да кажа, че всъщност вярвам във всичко това — каза тя със слаб, боязлив смях. — Невъзможно е мама и ти да си правите с мен толкова жестока шега. Освен това вашата… вашата възраст… пък и новините, и всичко останало. Знам, че е истина, но не вярвам в това. Разбираш ли ме, татко?

— Да — кимна Сол.

— Тази сутрин например се събудих и си помислих: „Колко е хубаво! Утре е изпитът по палеонтология, а аз съм учила здраво.“ Имах намерение и да покажа едно-две неща на Роджър Шърман, непрекъснато се мисли за много умен.

Сол отпи от чашата си и каза:

— Роджър почина преди три години при една самолетна катастрофа на юг от Басард.

— Зная — въздъхна Рахил и придърпа колене до брадичката си. — Потърсих всички, които познавам. Грем е мъртъв. Професор Айкхърд вече не чете лекции. Ники се е омъжила за някакъв… търговски пътник. За четири години се случват куп неща.

— Повече от единадесет — поправи я Сол. — Пътуването до Хиперион и обратно те направи шест години по-млада от всички, които бяхме тук.

— Но това е нормално! — извика Рахил. — Хората непрекъснато пътуват извън Мрежата и нищо им няма!

Сол кимна.

— Да, моето момиче, но твоят случай е друг. Рахил успя да се усмихне, допи уискито си и каза:

— Наистина си много деликатен!

Тя остави чашата с рязко хлопване — знак, че е приключила с пиенето — и продължи:

— Слушай, ето какво реших. Потрудих се два дни и проучих всичко, което ти… или аз… съм подготвила, за да зная какво се е случило и какво става… но просто няма няма никаква полза.

Сол седеше напълно неподвижно и не смееше дори да диша.

— Искам да кажа — продължи Рахил, — че след като всеки ден ставам все по-млада и забравям хора, с които всъщност още не съм се срещала… искам да кажа: какво ще стане после? Просто ще продължа да ставам все по-млада и все по-малка и все по-негодна да се справям — докато някой ден просто ще изчезна. Господи, татко — Рахил обхвана още по-плътно коленете си с ръце. — Много е весело, нали?

— Не — спокойно каза Сол.

— Не. Не е — каза Рахил. Очите й, винаги големи и тъжни, бяха навлажнени. — За теб и за мама това трябва да е най-големият кошмар на света. Всеки ден да ме гледате как слизам надолу по стълбите… объркана… събудила се със спомена от вчерашния ден, но узнала от собствения си глас, че това вчера е било преди години. Узнала, че съм имала любов с някакъв млад мъж на име Амелио…

— Мелио — прошепна Сол.

— Все едно. Просто няма полза, татко. До момента, когато вече съм в състояние да възприемам всичко това, съм толкова изтощена, че трябва да заспя. И поцле… знаеш какво става после.

— Какво… — започна Сол, но трябваше да си прочисти гърлото. — Какво искаш да направим ние с майка ти, мъничката ми?

Рахил го погледна в очите и се усмихна. Беше същата усмивка, с която го даряваше, откакто бебешката й възраст бе достигнала пет седмици.

— Не ме питай това, татко — твърдо каза тя. — Не ме карай и аз да се питам. Просто ме боли. Искам да кажа, че аз не съм преживяла всички онези събития — тя млъкна и докосна челото си. — Ти разбираш какво искам да кажа, татко. Тази Рахил, която е ходила на друга планета, която се е влюбила и с която се е случило някакво нещастие… тя е била една друга Рахил! Аз не съм длъжна да изтърпя нейните страдания! — тя вече плачеше. — Разбираш ли? Разбираш ли?

— Да — рече Сол, разтвори обятията си и почувства топлината на разплаканото момиче до гърдите си. — Да, разбирам.

През следващата година от Хиперион редовно пристигаха съобщения по вектора, но всичките бяха отрицателни. Естеството на антиентропните полета и техният източник оставаха непознати. Около Сфинкса не бе регистрирана необичайна активност на времевите приливи. Опитите с животни в този район и близо до него завършиха с внезапната смърт на някои от тях, но болестта на Мерлин не се повтори. Мелио завършваше всяко послание с думите: „Нека Рахил знае, че я обичам.“

Сол и Сара взеха пари назаем от университета в Ринкс и се подложиха на ограничен курс пулсенови процедури в Басард Сити. Те вече бяха твърде възрастни и процедурите не можеха да продължат живота им с по още едно столетие, но все пак имаше полза — Сол и Сара вече изглеждаха като двойка наближаваща петдесетте, а не седемдесетте. Те разгледаха стари семейни снимки и установиха, че не е чак толкова трудно да се обличат както преди петнадесетина години.