Дан Симънс - Хиперион

Сол прокара ръка по черепа си.

— О, да — рече той, внезапно готов също да плаче и да се смее едновременно. — Докато ти учеше и пътешестваше, минаха повече от единадесет години и аз остарях. И оплешивях — той отново разтвори ръце: — Добре дошла, миличката ми!

Рахил се пъхна в закрилящата му прегръдка.

В продължение на няколко месеца всичко вървеше добре. Рахил се чувстваше по-спокойна благодарение на познатата обстановка, а за Сара мъката, която причиняваше болестта на дъщеря й, бе временно приглушена от радостта, че я вижда у дома.

Всяка сутрин Рахил ставаше рано и изучаваше своята лична „ориентационна експозиция“. Сол знаеше, че там стоят неговата снимка и снимката на жена му, каквито бяха сега — дванадесет години, по-стари, отколкото тя си ги спомняше. Той се опитваше да си представи какво ли изпитва Рахил, когато се събужда в собственото си легло на двадесет и две години и със свежа памет, прекарваща последна ваканция у дома, преди да замине да следва на друга планета — и миг след това открива, че родителите й са остарели, стотици дребни неща са се променили вкъщи и в града, новините са съвсем други… и покрай нея са минали години от историята.

Сол не можеше да си представи това.

Първата им грешка беше, че отстъпиха пред желанието на Рахил да покани старите си приятели на празненството по случай двадесет и втория й рожден ден. Беше същата компания, както при първото честване — неукротимата Ники, Дон Стюарт и приятелят му Хауард, Кейти Обег, Марта Тин и най-добрата приятелка на Рахил, Лина Маккайлър — всички току-що завършили колежа, измъкнали се от пашкула на детството и готови да полетят към живота.

Рахил се бе срещала с всички след завръщането си. Но беше спала… и бе забравила. А Сол и Сара точно този път не се досетиха, че тя ще забрави.

Ники беше на тридесет и четири стандартни години, майка на две деца — все още енергична и все още неукротима, но — според представите на Рахил — стара. Дон и Хауард разговаряха за капиталовложениятаси, за спортните постижения на децата си и за предстоящите отпуски. Кейти бе объркана — тя заговори с Рахил само два пъти, при това така, сякаш говореше с някаква натрапница. Марта открито завиждаше на младостта на Рахил. Лина, която междувременно бе станала ревностна последователка на дзен-гностицизма, се разплака и си тръгна рано.

Когато гостите си отидоха, Рахил седна сред опустошения от празненството хол и се загледа в недоядената торта. Не заплака. Преди да се качи в своята стая, тя прегърна майка си и прошепна на баща си:

— Татко, моля те, не ме оставяй друг път да правя като тази вечер.

След това отиде да спи.

През пролетта Сол отново сънува същия сън. Той бродеше сред някаква обширна мрачна местност, осветена само от две червени кълба. Не се учуди, когато равният глас каза:

— Сол! Вземи дъщеря си, твоята единствена дъщеря Рахил, и отиди на планетата, наречена Хиперион, и там я принеси в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.

И Сол изкрещя в мрака:

— Нали вече я имаш, кучи сине! Защо трябва пак да я връщам там? Кажи ми! Кажи ми, дявол да те вземе!

И Сол Уайнтрауб се събуди плувнал в пот и с насълзени очи, а в сърцето му бушуваше гняв. Той чувстваше, че докато дъщеря му спи в съседната стая, огромният червей я гризе.

През следващите месеци Сол почти маниакално събираше информация за Хиперион, за Гробниците на Времето и за Шрайка. Като опитен изследовател той бе Удивен, че по толкова интересен въпрос е налице толкова малко позитивна информация. Разбира се, съществуваше Църквата на Шрайка, която имаше много храмове в Мрежата, макар че на Бърнард нямаше нито един. Сол скоро установи, че да търсиш точни сведения за Шрайка в култовата литература е все едно да се опиташ да начертаеш географската карта на Сарнат, като посетиш някой будистки манастир. В учението на Църквата на Шрайка се споменаваше и времето, но само във връзка с това, че Шрайка се смятал за „Ангел на възмездието от отвъдното време“ и че за човешката раса истинското време се било свършило с гибелта на старата Земя, а четирите столетия след това събитие били „лъжовно време“. Според Сол тези трактати бяха обичайната за повечето религии комбинация от иносказания и празни приказки. Въпреки това той реши да посети някой храм на Шрайка веднага щом изчерпи по-сериозните възможности да събере информация.

Мелио Арундес организира още една експедиция на Хинерион, която се спонсорираше и от университета в Рийкс. Там си бяха поставили за цел да проучат и да разгадаят феномена „времеви приливи“, който бе поразил Рахил с болестта на Мерлин. Освен това Комисията на Хегемонията по протекторатите реши да изпрати заедно с експедицията и един телепортатор, който да бъде инсталиран в консулството на Хегемонията в Кийтс. Но въпреки това трябваше да минат повече от три години вселенско време, преди експедицията да стигне до Хинерион. Първата мисъл на Сол беше да тръгне заедно с екипа на Арундес. Щеше да стане като в някоя холодрама, според чиито закони основните действащи лица накрая се появяват заедно на сцената. Сол само за няколко минути успя да потисне този порив. Той беше историк и философ — ползата, която би могъл да принесе в експедицията, в най-добрия случай щеше да бъде незначителна. Рахил все още притежаваше интереса и уменията, присъщи на една добре подготвена студентка, която смята да се занимава с археология, но тези умения намаляваха с всеки изминат ден, така че Сол не виждаше смисъл тя да се връща на мястото на нещастието. За нея щеше да бъде истински шок всяка сутрин да се събужда в един непознат свят и да върши работа, която не й е по силите. Сара също нямаше да допусне подобно нещо.