Дан Симънс - Хиперион

Сол изостави книгата, над която работеше (един анализ на етическата теория на Киркегор в качеството й на морален компромис и във връзка с това, че някои нейни положения бяха залегнали в законите на Хегемонията), и съсредоточи усилията си в събиране на укрити данни за времето, за Хиперион и за историята на Авраам.

Месеците, прекарани в неспирен труд — както обикновено — и в събиране на информация, почти не уталожиха неговата потребност от действие. От време на време той намираше отдушник за мъката си, като се нахвърляше върху лекарите и другите специалисти, които идваха да преглеждат Рахил, подобно на рояци поклонници, привлечени от някоя свещена реликва.

— По дяволите, как е възможно такова нещо! — изкрещя веднъж той на някакъв дребничък на ръст специалист, който бе имал неблагоразумието да се държи с бащата на своята пациентка едновременно самодоволно и снизходително. Главата на лекаря беше дотолкова лишена от коса, че чертите на лицето му изглеждаха като нарисувани върху билярдна топка. — Тя е започнала да става по-малка! — изрева Сол, като буквално хвана за ревера учения мъж, който заотстъпва назад. — Човек не може да го забележи веднага, но костната й маса намалява. Как е възможно тя отново да започне да става дете? Как ще свържете това със закона за запазване на материята, дявол да го вземе?

Ученият помръдна с устни, но бе прекалено стреснат, за да може да отговори. Вместо него думата взе брадатият му колега:

— Господин Уайнтрауб — рече той, — сър. Вие ще трябва да разберете, че вашата дъщеря непрекъснато се намира в… е… представете си го като строго ограничено място с обърната ентропия.

Сол рязко се обърна към другия мъж.

— Да не би да искате да кажете, че тя чисто и просто е пъхната в мехур с обратно време?

— А… не… — отвърна колегата и нервно заразтрива брадичката си. — Навярно аналогията би била по-сполучлива… поне биологически… ако кажем, че механизмът на обмяната на веществата при нея е бил… обърнат… хм.

— Глупости — сряза го Сол. — Да не би да се храни в обратна посока или пък да изхвърля храната си? А какво ще кажете за дейността на нервната й система? Обърнете наопаки електрохимичните импулси и ще получите безсмислици. Нейният мозък работи, господа! Обаче паметта й изчезва… Защо, господа? Защо?

Най-сетне специалистът си възвърна дар словото и каза:

— Не знаем защо, господин Уайнтрауб. От математическа гледна точка тялото на вашата дъщеря може да се оприличи на континуум, в който времето тече в обратна посока… или може би на тяло, преминало през бързо въртяща се черна дупка. Ние не знаем нито как е станало това, нито защо в този конкретен случай е налице физически невъзможното, господин Уайнтрауб. Ние просто не знаем достатъчно.

Сол стисна ръка и на двамата.

— Чудесно. Това е всичко, което исках да разбера, господа. Желая ви приятно пътуване.

На двадесет и първия си рожден ден Рахил почука на вратата на Сол един час, след като всички си бяха легнали.

— Татко?

— Какво има, моето момиче? — Сол наметна халата си и я посрещна на вратата. — Не ти ли се спи?

— Не съм спала от два дни — прошепна тя. — Вземах допинг и така успях да проуча всичко, което съм вкарала в моя файл за лична информация.

Сол кимна.

— Татко, искаш ли да се качим горе и да пийнем по чаша? Ще ми се да поприказвам с теб за някои неща.

Сол взе очилата си от нощното шкафче и тръгна след нея.

Това бе първият и последният път, когато Сол пожела да се напие заедно с дъщеря си. Не беше шумно пиене. Най-напред си побъбриха, после започнаха да се шегуват и да правят каламбури и накрая така се разхилиха, че не можеха да продължат. Рахил започна да разказва някаква история, сръбна от чашата си на най-смешното място и се разсмя толкова силно, че от носа й полетяха пръски. И на двамата им се струваше, че никога не се е случвало нищо по-весело.

— Ще отида да взема още една бутилка — каза Сол, когато Рахил спря да плаче от смях. — Деканът Мур ми подари малко шотландско уиски миналата Коледа… ако не се лъжа.

Когато се върна, пристъпвайки внимателно, той завари Рахил, седнала на кушетката, да приглажда с пръсти косите си назад. Наля й малко уиски и няколко минути двамата пиха в мълчание.

— Татко?

— Да?

— Аз разбрах всичко. Гледах се, слушах се и разучих холографиите на Лина и на останалите, всички на средна възраст…

— Едва-едва на средна възраст — възрази Сол. — Лина ще навърши тридесет и пет години идния месец.