Дан Симънс - Хиперион

— Рахил! — извика той.

Рахил погледна към него иззад сигурното укритие на майчината прегръдка.

— Здравей — каза тя почти плахо. — Върнах се.

Сол винаги бе смятал — и продължаваше да смята, — че всъщност медицината не се е променила много от времето на пиявиците и компресите. Според него нямаше голяма полза от това, че сега докторите въртяха жертвите си в центрофуги, преустройваха магнитното поле на тялото им, бомбардираха ги със звукови вълни, бърникаха из клетките им, за да установят наследствеността, понеже накрая се оказваше, че не разбират случая, но не го признават открито и не поемат отговорност. Единствената промяна беше, че сметките бяха станали по-тлъсти.

Сол дремеше на стола, когато го събуди гласът на Рахил.

— Татко?

Той се понамести, посегна към ръката й и каза:

— Тук съм, моето момиче.

— Къде съм, татко? Какво се е случило?

— Ти си в една болница на Ренесанс Вектор, миличка. На Хиперион стана злополука. Сега си добре, като се изключи това, че паметта ти е малко засегната. Рахил се вкопчи в ръката му.

— Болница? В Мрежата? Как съм попаднала тук? От колко време съм тук?

— От около пет седмици — прошепна Сол. — Кое е последното нещо, което си спомняш, Рахил?

Тя се облегна на възглавниците и като докосна челото си, усети, че към него са прикрепени малки сензори.

— Мелио и аз бяхме на заседанието. Обсъждахме с колегите как да внесем оборудването в Сфинкса. О Татко! Не съм ти казала за Мелио… той е…

— Да — каза Сол и подаде на Рахил инфотерма й. — Чуй този запис, моето момиче.

И излезе от стаята, а Рахил натисна копчето и когато чу собствения си глас, примигна от учудване.

— Здравей, Рахил, ти току-що се събуждаш. Ти объркана. Ти не знаеш как си попаднала тук. И така момиче, с тебе е станало нещо. Изслушай ме!

Правя този запис на десетия ден от десетия месец, година 457 след Хеджира, или 2739 по старото летоброене. Да, знам, че последното нещо, което помниш, е от преди половин стандартна година. Слушай.

Нещо се е случило в Сфинкса. Ти си била заварена там от времеви прилив. Това те е променило. Колкото и тъпо да звучи, ти остаряваш в обратна посока. С всяка минута тялото ти става все по-младо, макар че в момента това не е най-важното, Когато спиш… когато ние спим… ти забравяш. Губиш от паметта си още един ден преди злополуката и всичко, което се е случило по-нататък. Не ме питай защо. Лекарите и експертите не знаят. Ако искаш аналогия, спомни си за компютърния вирус… онзи от едно време… който изяжда данните в заразения инфотерм… в посока назад от сегашния момент, след последното вкарване на информация.

Не се знае и защо загубата на паметта настъпва именно когато спиш. Опитаха се да те държат будна с допинг, но след тридесетина часа силите ти отслабват и вирусът пак си свършва работата. Това е ад.

Знаеш ли какво? Това, че ти говоря за самата тебе така, сякаш аз съм някоя друга, е нещо като терапия. В момента аз лежа тук и чакам да дойдат да ме вземат за изследванията; зная, че когато ме върнат, ще заспя… зная, че пак ще забравя всичко… и от страх ми щръква лайното.

Добре, стига. Сега натисни ключа на дисплея и за няколко минути инфотермът ще ти изпее всичко, което е станало след злополуката. А… мама и татко са тук и двамата знаят за Мелио. Обаче аз вече не зная толкова, колкото по-рано. Кога за първи път правихме любов с него, а? На втория месец на Хиперион? Тогава са ни останали само няколко седмици, Рахил, и после ще бъдем само познати. Радвай се на спомените, докато още можеш, момиче!

Това е Рахил от вчера. Край на записа! Сол влезе и завари дъщеря си да седи в леглото, все още стиснала силно инфотерма. Лицето й беше бледо и изплашено.

— Татко…

Той седна до нея и я остави да се наплаче… за двадесети пореден ден без прекъсване.

Осем стандартни седмици след пристигането на Рахил на Ренесанс Сол и Сара помахаха с ръка за сбогом на Рахил и Мелио от централния телепортатор на Да Винчи и заминаха за родния Бърнард.

— Мисля, че тя не бива да напуска болницата — прошепна Сара, когато двамата се качиха на вечерната совалка за Крофорд. Под тях беше континентът, целият разчертан на правилни участъци, покрити с избуяли жита.

— Майко — рече Сол и докосна коляното й, — докторите биха я задържали там завинаги. Но те го правят вече само от любопитство. Опитаха всичко, което им бе по силите, за да й помогнат, но нищо не се получи… А тя трябва да изживее живота си.

— Но защо да замине с… с него? — попита Сара. — Тя едва го познава.