Дан Симънс - Хиперион

Сол въздъхна и се облегна назад върху възглавничките на седалката.

— След две седмици тя изобщо няма да си спомня за него — каза той, — или поне за нея той няма да бъде това, което е сега. Постави се на нейно място, майко. Да се бориш всеки ден за ориентир в един полудял свят. Тя е на двадесет и пет години и е влюбена. Остави я да бъде щастлива.

Сара обърна лице към прозореца и двамата мълчаливо се загледаха в слънцето, което висеше в притъмняващата вечер като червен балон, завързан с въже.

Когато Рахил се обади, Сол вече започваше втория семестър. Тя изпрати едностранно послание от Свободен дом по вектора и образът й увисна в средата на старата холографска кабина като семейно духче.

— Здравей, мамо, здравей, татко! Простете ми, че през последните седмици нито съм ви писала, нито съм се обаждала. Сигурно се досещате, че напуснах университета. Също и Мелио. Беше тъпо да се опитвам да изучавам материал от по-горен курс в университета. Просто щях да забравям във вторник това, за което е ставало дума в понеделник. Дори със записи и при наличието на всички възможности на инфотерма това би било предварително загубена битка. Мога пак да кандидатствам за студентка… Помня целия материал от кандидатстудентските изпити! Направо голям майтап.

С Мелио също беше много трудно. Или поне така научавам от бележките си. Не е по негова вина, сигурна съм. Той беше мил и търпелив и ме обичаше до края. Работата е там, че… човек не може всеки ден да започва една връзка от нищо. Апартаментът ни беше пълен с наши снимки, с мои бележки за нас двамата, с наши холографии от Хиперион, обаче… нали разбирате. Всяка сутрин той беше един абсолютно чужд човек. Някъде следобед започвах да вярвам в това, което е било между нас, макар че не можех да си спомня. Вечер плачех в ръцете му… а после, рано или късно, заспивах. Така е по-добре.

Образът на Рахил избледня, поизмести се, сякаш ей сега щеше да прекъсне контакта, но след това се стабилизира. Тя им се усмихна.

— С една дума, напуснах университета за известно време. От Медицинския център на Свободен дом искат от мен да стоя при тях по цял ден, обаче нямат голям шанс… Получих от Института за медицински изследвания на Тау Сети Сентър такова предложение, че е трудно човек да откаже. Предлагат ми… мисля, че се наричаше „изследователска помощ“… това е повече от всички пари, които сме похарчили за четири години в „Най тънхелзър“ и в университета в Рийкс.

Отказах предложенията. Продължавам да посещавам Медицинския център като приходящ пациент, но от серията трансплантации на генни клетки имам синини и съм в депресия. Разбира се, депресията може да е и от това, че никоя сутрин не мога да си спомня от какво са ми синините. Ха-ха.

Във всеки случай мисля да постоя при Таня, а после може би… може би ще си дойда за известно време у дома. След два месеца имам рожден ден… навършвам двадесет и две години за втори път. Страшничко е, нали?

Така или иначе, за мен е по-леко да съм сред хора, които познавам, а с Таня се запознахме точно когато пристигнах тук и бях на двадесет и две години… Мисля, че ме разбирате.

Добре… Мамо, старата ми стая още ли е на мястото си, или сте я превърнали в зала за игра на китайски шах, както винаги сте ме заплашвали? Пишете ми или се обадете. Следващия път ще се изръся и ще поръчам разговор с двустранна връзка, за да можем да си поговорим истински. Всъщност… струва ми се… нещо ми мина през ум.

Рахил помаха с ръка:

— Всичко хубаво. Доскоро! Обичам ви и двамата.

Сол отлетя за Басард Сити една седмица преди рождения ден на Рахил, за да я вземе от единствения телепортатррен терминал на планетата. Той пръв я забеляза. Тя стоеше с багажа си до часовника, покрит с орнаменти, наподобяващи цветя. Изглеждаше по-млада, отколкото в деня, когато се сбогуваха на Ренесанс Вектор, но не много. И все пак Сол забеляза, че в осанката й имаше някаква неувереност. Той тръсна глава, за да прогони тези мисли, извика я й се затича да я прегърне.

Когато я пусна, по лицето й беше изписан толкова силен шок, че той не можа да се сдържи да не попита:

— Какво има, сладката ми? Какво не е наред?

Това беше един от много редките случаи, когато виждаше дъщеря си да загуби ума и дума.

— Аз… ти… бях забравила — измънка тя, тръсна глава с привичен жест и започна да се смее и да плаче едновременно. — Татко, ти изглеждаш малко по-различно — това е всичко. Аз помня, че заминах оттук… буквално вчера… така е. И като видях… косата ти… — Рахил прикри устата си с ръка.