Дан Симънс - Хиперион

— Рахил? — попита Сара.

— Спи — отговори д-р Сингх. Тя беше висока жена с аристократична осанка, но очите й излъчваха доброта. — Доколкото сме в състояние да преценим, Рахил не е получила никакво… хм… физическо увреждане. Прекарала е в безсъзнание около седемнадесет стандартни седмици нейно време. Едва преди десетина дни от мозъчните й импулси разбрахме, че вече не е в кома, а спи дълбок сън.

— Не разбирам — рече Сол. — Станала ли е злополука на онова място? Има ли травма?

— Нещо се е случило — обади се Мелио Арундес, — но не може да се разбере какво. Рахил беше във вътрешността на един от артефактите… сама… нейният инфотерм и останалите прибори не бяха зарегистрирали нищо извън обичайното. Обаче там има едно явление, което се нарича „антиентропни полета“… и е настъпило завихряне…

— Времевите приливи — каза Сол. — Знаем за тях. Продължавайте.

Арундес кимна и разтвори ръце, сякаш искаше да хване нещо от въздуха.

— Имало е… завихряне на полето… повече прилича на цунами, отколкото на прилив… Сфинксът… артефактът, в който е била Рахил… е бил изцяло обхванат от завихрянето. Искам да кажа, че тя не е пострадала физически, но когато я намерихме, беше в безсъзнание… — той погледна към д-р Сингх, търсейки помощта й.

— Дъщеря ви беше в кома — поясни лекарката. — В това състояние за нея беше невъзможно да понесе криогенната сомния…

— Следователно, тя е била подложена на квантов шок без сомния? — попита Сол. Той беше чел за психическите поражения, които причинява директната антигравитация.

— Не, не — успокои го д-р Сингх. — Самото състояние на безсъзнание я е защитило не по-зле, отколкото ако е била в сомния.

— Осакатена ли е? — попита Сара.

— Не знаем — отвърна д-р Сингх. — Всички жизнени функции при нея са възстановени и са почти в рамите на нормалното. Мозъчните й импулси показват, че скоро ще дойде в съзнание. Лошото е, че тялото й, изглежда, е абсорбирало… по-точно като че ли е била облъчена от антиентропното поле.

Сол потърка челото си.

— Нещо като лъчевата болест ли? Д-р Сингх се поколеба.

— Не, не точно така… О, това е абсолютно безпрецедентен случай. Днес следобед очакваме да пристигнат специалисти но възрастови аномалии от Тау Сети Сентър, Лусус и Метаксас.

Сол улови погледа на жената срещу него.

— Значи според вас на Хиперион Рахил е получила аномалия във възрастовото си развитие? — той млъкна за миг, за да порови из паметта си. — Докторе, да не е нещо като синдрома на Метусалем или болестта Алцхаймер от ранната епоха?

— Не — рече д-р Сингх. — Всъщност заболяването на дъщеря ви няма име. Лекарите тук го наричат болестта на Мерлин. Разбирате ли… при дъщеря ви възрастовите изменения протичат нормално… но… доколкото ние можем да кажем, вървят в обратна посока.

Сара пристъпи напред и се взря в д-р Сингх така, сякаш я смяташе за ненормална.

— Искам да видя дъщеря си — каза тя спокойно, но много твърдо. — Искам да видя Рахил сега.

Рахил се събуди, преди да бяха изминали и четиридесет часа от пристигането на Сол и Сара. Минути след това тя седеше в леглото и бърбореше, докато лекари и лаборанти се суетяха около нея.

— Мамо! Татко! Какво правите тук? Преди някой от тях да отговори, Рахил се огледа и примигна:

— Чакайте, чакайте! Къде е това тук? В Кийтс ли сме?

Майка й я хвана за ръката:

— Ние сме в една болница в Да Винчи, скъпа. На Ренесанс Вектор.

Очите на Рахил се разшириха почти комично:

— Ренесанс ли? Значи сме в Мрежата? Тя се огледа в пълно недоумение.

— Рахил, кое е последното нещо, което си спомняш? — попита д-р Сингх. Младата жена погледна лекарката, без да разбира.

— Последното нещо, което си спомням, е, че отивах да спя при Мелио след…

Тя погледна родителите си и докосна бузите си с връхчетата на пръстите си.

— А Мелио и другите? Да не би…

— Всички членове на експедицията се чувстват отлично — успокои я д-р Сингх. — С тебе стана една малка злополука. Оттогава минаха седемнадесет седмици. Ти си отново в Мрежата. Няма нищо опасно. Всички твои приятели са добре.

— Седемнадесет седмици…

Избледнелият загар на Рахил не можеше да скрие колко много е пребледняла. Сол я хвана за ръката:

— Как си, моето момиче?

Натискът, с който му отвърнаха пръстите й, бе толкова слаб, че го заболя сърцето.

— Не знам, татко — успя да отговори тя. — Уморена съм. Вие ми се свят. Объркана съм.

Сара седна на леглото и я прегърна.

— Всичко е наред, миличка. Всичко ще бъде наред. Мелио влезе в стаята. Той беше небръснат и с коса, която се бе разрешила, докато бе дрямал отвън във фоайето.