Дан Симънс - Хиперион

Шестнадесетгодишната Рахил изтрополи надолу по стълбите. В едната си ръка държеше инфотерма си, настроен на вълната на радиостанцията на колежа.

— Може ли да ям оризова каша?

— Нима не ядеш всяка сутрин от нея? — усмихна се Сара.

— Ям — ухили се Рахил. — Просто си помислих, че може да се е свършила или нещо такова. Чух телефона. Ники ли беше?

— Не — каза Сол.

— Дявол да го вземе — рече Рахил и погледна родителите си. — Извинявам се. Тя обеща да ми се обади веднага щом станат известни точните ни бележки. Минаха вече три седмици от проверочните изпити. Затова чакам телефона.

— Не се притеснявай — успокои я Сара, донесе кафеничето и наля една чаша на Рахил, а после и на себе си. — Не се притеснявай, мила. Аз ти обещавам, че ще имащ достатъчно добри бележки, за да те приемат в каквото училище пожелаеш.

— Мамо — въздъхна Рахил, — ти не знаеш. Този свят е станал съвсем свински — тя се намръщи. — Виждала ли си някъде транспортира ми? Цялата ми стая е потънала в боклуци! Нищо не можах да намеря.

Сол си прочисти гърлото:

— Днес няма да ходиш на училище, моето момиче.

— Да не ходя на училище? — втрещи се Рахил. — Във вторник? Шест седмици преди края на годината? Какво се е случило?

— Ти беше болна, Рахил — твърдо каза Сара. — Можеш да си останеш вкъщи един ден. Именно днес.

Рахил се намръщи още повече.

— Болна ли? Не се чувствам болна. Чувствам се така, сякаш съм омагьосана. Сякаш нещата… някак не са наред. Например защо кушетката е преместена в средната стая? И къде е Чипс? Толкова пъти го виках, а той не идва!

Сол докосна китката на дъщеря си.

— Ти беше болна няколко дни — рече той. — Лекарят каза, че като се събудиш, може би ще си забравила някои неща. Нека да си поговорим, докато се разходим из двора на колежа. Искаш ли?

Рахил грейна.

— Да не ходя на училище, а да идем с теб на разходка? Разбира се! — тя се престори на загрижена. — Само дано не срещнем Роджър Шърман! Той непрекъснато взема решенията на задачите от новите ученици и е страшен досадник.

— Няма да срещнем Роджър — обеща Сол. — Готова ли си?

— Почти — каза Рахил и прегърна майка си с всичка сила. — Алигаторе, доскоро!

— Крокодиле, жив и здрав! — отвърна Сара.

— А така! — ухили се Рахил и разтърси дългата си коса. — Готова съм.

Понеже пътуваше често до Басард Сити, Сол си бе купил едно ЕМПС. Един студен ден той пак полетя към столицата, като избираше най-обиколния път, далече от претоварените въздушни коридори, за да може да се наслади на гледката и на аромата от ожънатите поля отдолу. Доста мъже и жени, които работеха на полето му махаха с ръка.

От времето, когато Сол беше дете, Басард се бе разраснал внушително, но синагогата си стоеше на същото място, на едно от първите градски кръстовища. Храмът беше стар и Сол също се чувстваше стар; дори кръглата шапчица, която си сложи на влизане, изглеждаше овехтяла и износена от десетилетията, но пък равинът бе млад. Сол разбираше, че в действителност човекът е най-малко на четиридесет години — от двете страни на челото му косата оредяваше и тъмната шапчица подчертаваше това, — но в очите на Сол той беше почти момченце. Сол изпита облекчение, когато младият мъж предложи да довършат разговора си в парка срещу синагогата.

Седнаха на една пейка. Сол се учуди, че все още държи шапчицата, и я прехвърли от едната в другата си ръка. Денят бе изпълнен с мириса на есенни листа и влага от снощния дъжд.

— Не ви разбрах добре, господин Уайнтрауб — каза равинът. — Какво ви смущава — дали сънят, който сте сънували, или фактът, че дъщеря ви се е разболяла, след като сте сънували този сън?

Сол повдигна нагоре лицето си, за да усети слънчевата светлина.

— Съвсем точно казано, нито едно от двете — отвърна той. — Просто не мога да се освободя от мисълта, че тези неща са свързани по някакъв начин.

Равинът прокара пръст по долната си устна.

— На колко години е дъщеря ви? — попита той.

— На тринадесет — отвърна Сол след незабележима пауза.

— А болестта й… сериозна ли е? Заплашва ли живота й?

— Не го заплашва — отвърна Сол. — Засега. Равинът скръсти ръце върху големия си корем.

— Нали не мислите, че… впрочем мога ли да ви наричам Сол?

— Разбира се.

— Сол, нали не мислиш, че след като си сънувал този сън, ти… по някакъв начин си станал причина за болестта на твоята дъщеричка. Нали не си мислиш това?

— Не — отвърна Сол и за момент изпита дълбоко вътрешно съмнение дали е казал истината. — Не, учителю, не го мисля.