Дан Симънс - Хиперион

Сара!

В този момент той разбра, че диалогът — често пъти яростен, — който неговият народ бе водил с Господ в продължение на хилядолетия, не е завършил със смъртта на старата Земя… нито пък с новата Диаспора… а още продължава. Сол, Рахил и Сара бяха част от този диалог — както в миналото, така и сега. Той се остави мъката да го обземе. Тя го изпълваше с безмилостна решителност.

Сол стоеше в подножието на хълмовете и плачеше. Смрачаваше се.

На сутринта той беше до леглото на Рахил, когато стаята се изпълни със слънчева светлина.

— Добро утро, татко.

— Добро утро, пиленце.

— Къде сме, татко?

— Заминахме на пътешествие. Тук е хубаво място.

— Къде е мама?

— Днес мама е при леля Тета.

— Ще я видим ли утре?

— Да — каза Сол. — Хайде сега да се облечем, а аз ще приготвя закуската.

Сол започна да пише молби до Църквата на Шрайка, когато Рахил стана на три години. Пътуванията до Хицерион бяха строго ограничени, а достъпът до Гробниците на времето — почти невъзможен. Само понякога Поклонничеството на Шрайка изпращаше някого по тези места.

Рахил бе огорчена, че трябва да прекара рождения си ден без майка си, но гостуването на няколко дечица от кибуца я поразсея. Най-големият й подарък беше една книга с приказки и картинки, която Сара бе купила в Нови Йерусалим още преди няколко месеца.

Сол четеше тези приказки на Рахил преди лягане. Бяха изминали седем месеца, откакто тя вече не можеше да прочете сама нито дума. Но обичаше приказките — особено „Спящата красавица“ — и дори караше баща си да й я чете по два пъти.

— Когато се върнем у дома, ще покажа книжката на мама — прозина се тя. Сол загаси нощната лампа.

— Лека нощ, моето момиче — нежно каза той, спирайки се на вратата.

— Ей, татко!

— Какво?

— Алигаторе, доскоро!

— Крокодиле, жив и здрав!

Рахил се изкикоти във възглавницата.

През последните две години Сол си мислеше, че няма голяма разлика дали наблюдава как любимата му жена остарява, или наблюдава Рахил. Но второто беше по-лошо. Хиляди пъти по-лошо.

Постоянните зъби на Рахил бяха изпадали постепенно между осмия и втория й рожден ден. На тяхно място се появиха млечни зъби, но към единадесетмесечната й възраст половината от тях се прибраха в челюстта.

Косата на Рахил — единственото нещо, което я правеше донякъде суетна — ставаше все по-къса и по-рядка. Когато бебешката пълнота разми очертанията на скулите и волевата брадичка, лицето й загуби привичния си израз. Двигателната й координация полека-лека отслабваше — това пролича, когато внезапно започна да държи несръчно ту вилицата, ту молива. В деня, когато вече не можеше да ходи, Сол я сложи да спи по-рано, отиде в кабинета си и там на спокойствие се напи до козирката.

Най-голямата му мъка беше загубата на говора. Обедняването на речника й беше като изгаряне на мост помежду им, като провал на последна надежда. Малко след като бе минал вторият й рожден ден, Сол я сложи да спи, спря се на вратата и каза:

— Алигаторе, доскоро!

Рахил се изкикоти.

— Ти ще кажеш: „Крокодиле жив и здрав!“ — обясни й Сол.

— К’окодиле жив и зд’ав! — засмя се Рахил.

На сутринта беше забравила.

Без да обръща внимание на журналистите, Сол вземаше Рахил със себе си, когато пътуваше из Мрежата, за да моли Църквата на Шрайка за правото да стане поклонник, да търси връзки в Сената за получаване на виза и достъп до забранените места на Хиперион. Той обикаляше всички научни институти или клиники, които можеха да помогнат с нещо. След няколко месеца повечето лекари признаха, че са безсилни. Когато се завърнаха на Хеброн, Рахил беше на петнадесет стандартни месеца; изразено в старинните мерки, които се използваха там, тя тежеше единадесет килограма и бе дълга 77 сантиметра. Вече не можеше да се облича сама. Речникът й се състоеше от двадесет и пет думи, най-любимите от които бяха „мама“ и „татко“.

Сол обичаше да носи дъщеря си. Имаше моменти, когато главичката й, притисната до бузата му, топлината на тялото й до гърдите му и мирисът на кожата й му въздействаха толкова успокоително, че той забравяше парещата несправедливост в живота си. В такива моменти Сол щеше да се чувства временно примирен със света, стига само Сара да беше до него. Но дори и без нея в гневните му диалози с един Бог, в Когото той не вярваше, понякога наставаше кратко примирие.

Възможно ли е да има някакво основание за това?

— Нима за всички страдания, понесени от човешкия род, има основание?