Дан Симънс - Хиперион

„Точно така е“, — помисли си Сол, като се чудеше дали пък този път не е спечелил точка. Не му се вярваше.

— Фактът, че нещо не е видимо, не означава, че то не съществува.

Мисълта ти е тромава. Не е хубаво да се изказва съждение, в което има три отрицания, особено ако това съждение е толкова плоско.

— Точно така, Сол. Започваш да схващаш всички тези неща.

— Какво?

Мислите му останаха без отговор. Сол лежеше в дома си и слушаше воя на пустинния вятър.

Последната дума на Рахил беше „мама“. Произнесе я, когато беше на малко повече от пет месеца.

Тя се събуждаше в креватчето си и не питаше — не можеше да пита — къде се намира. Животът й се свеждаше до хранене в определено време, поспивания и играчки. Когато плачеше, Сол понякога се питаше дали не търси майка си.

При обиколките си из магазинчетата на Дан, за да купи пелени, бебешки храни и някоя нова играчка, той вземаше със себе си и детето.

През последната седмица, преди Сол да замине за Тау Сети Сентър, Ефраим и другите двама старейшини дойдоха при него да поговорят. Свечеряваше се и чезнещата светлина проблясваше по плешивата глава на Ефраим.

— Сол, загрижени сме за теб. Следващите няколко седмици ще ти бъде трудно. Жените искат да ти помогнат. Ние също искаме да ти помогнем.

Сол сложи ръка върху рамото на по-възрастния мъж.

— Благодаря ти, Ефраим. Благодарен съм за всичко, което направихте през последните години. Сега нашият дом е тук. Сара… Сара също би искала да ви благодари. Но в неделя ние ще отпътуваме. Рахил има изгледи за подобрение.

Тримата мъже на дългата пейка се спогледаха.

— Намерихте ли цяр?

— Не — каза Сол, — но намерих основание да се надявам.

— Надеждата е хубаво нещо — предпазливо се обади Робърт.

Сол се усмихна широко. Имаше бели зъби, макар че брадата му беше сива.

— Можеше да бъде и нещо по-хубаво — рече той. — Но понякога на човек не му е дадено нищо друго освен надежда.

Холокамерата в студиото рязко се приближи, за да улови в едър план Рахил. Сол я люлееше на ръце. Предаването се наричаше „Срещи и разговори“.

— И така — каза Девън Уайтшир, третият по популярност шоуводещ в цялата информационна сфера на Мрежата, — вие твърдите, че отказът на Църквата на Шрайка да ви допусне до Гробниците на времето… и бавенето на визата от властите на Хегемонията… тези две неща осъждат вашето дете на… угасване?

— Точно така — отговори Сол. — Пътуването до Хиперион отнема не по-малко от шест седмици. Рахил в момента е на дванадесет седмици. Всяко по-нататъшно забавяне от страна на Църквата на Шрайка или на бюрокрацията на Мрежата ще убие това дете.

Гостите в студиото зашумяха. Девън Уайтшир даде знак на най-близкия оператор и собственото му лице, радушно и грубовато, изпълни целия екран.

— Този човек не знае дали ще може да спаси детето си — каза Уайтшир. Гласът му бе силен и изпълнен с чувство. — Единственото, което той иска, е да му се даде шанс. Как смятате, дали той… и детето… заслужават този шанс? Ако смятате, че го заслужават, тогава обърнете се към вашите представители в Мрежата и съобщете мнението си в най-близкия до вас храм на Църквата. Kодът на най-близкия до вас храм сега ще се появи на екрана.

Той се обърна отново към Сол:

— Желаем ви щастие, господин Уайнтрауб! И още — едрата ръка на Уайтшир докосна бузката на Рахил, — Бог да то помага, малка приятелко.

Изображението на Рахил се задържа на фокус върху екрана и след това настъпи тъмнина.

Хокинговият ефект причиняваше гадене, виене на свят, главоболие и халюцинации. Първият етап от пътуването представляваше транзитен полет до Парвати с принадлежащия на Хегемонията фотонен кораб „Непоколебим“.

Сол държеше Рахил на ръце и търпеше. На борда на военния кораб само те двамата бяха в пълно съзнание. Отначало Рахил плачеше, но след няколко часа се успокои в ръцете на Сол и зазяпа в него с големите си тъмни очи. Сол си спомни деня, когато тя се роди. Лекарите я бяха взели за миг от Сара и му я бяха подали. В този момент тъмната й коса бе малко по-къса, но погледът й беше не по-малко изразителен.

Накрая те заспаха от изтощение.

Сол сънува, че броди из някакъв архитектурен комплекс с колони колкото мамутови дървета и с таван, който се губеше от погледа му далече във висините. Червена светлина обливаше студените празни пространства. Сол забеляза с учудване, че продължава да носи Рахил в ръцете си. Никога преди не се появявала в съня му като дете. Тя гледаше нагоре, право към него, и Сол почувства контакта с нейното съзнание така сигурно, сякаш тя му бе проговорила.