Дан Симънс - Падането на Хиперион

Раниците й пречеха да се скрие съвсем и тя припряно разхлаби ремъците, като съзнаваше невероятния грохот от падането на първите скали зад нея и отскачането им над главата й. Брон дърпаше и буташе със сила, която разкъса кожата и раздра фибропластмасата, а после се намести под камъните и притегли раниците и бутилките, решена да не й се налага да се връща в крепостта.

Около нея се сипеха скали с големината на главата и юмруците й. Отчупената глава на каменен таласъм прехвръкна покрай убежището й и пръсна малък камък на няма и три метра разстояние. За миг въздухът се изпълни с летящи снаряди. По-големите парчета се разбиха в камъка над главата й и лавината отмина. Останаха да падат само по-дребни отломки.

Ламиа се пресегна да издърпа раниците на по-безопасно място. В този момент камък с големината на инфотерма й се удари във външната страна на убежището й, падайки почти вертикално върху него, отскочи два пъти в малкия й заслон и я удари в слепоочието.

Ламиа се свести със старчески стон. Болеше я главата. Навън се беше спуснала нощта и трепкащата светлина на далечната схватка осветяваше вътрешността на убежището й през цепнатините над нея. Тя докосна с пръсти слепоочието си и откри опечена кръв по бузата и врата си.

Промуши се на ръце през тесния отвор, като разрови купчината паднали отгоре камъни и поседя за миг, свела глава, съпротивлявайки се на желанието да повърне.

Раниците й бяха невредими и беше счупена само една от бутилките с вода. Тя намери пистолета си там, където го бе изпуснала — в малкото пространство, свободно от паднали камъни. Скалата, върху което стоеше, беше цялата в следи от краткото свличане на лавината.

Ламиа попита инфотерма си. Беше изтекъл по-малко от час. Нищо не бе слязло отгоре, за да я отнесе или да пререже гърлото й, докато беше лежала в безсъзнание. Тя се взря за последен път в укрепленията и балконите, вече невидими високо над нея, нарами товара си и бързо тръгна надолу по несигурната каменна пътека.

Мартин Силенъс не беше в края на мъртвия град, когато Брон заобиколи оттам. Някак си не бе и очаквала да го намери, макар да се надяваше, че просто се е уморил от чакане и е изминал сам няколкото километра до долина та.

Изкушението да свали раниците, да остави бутилките на земята и да си почине малко, беше силно. Ламиа не му се поддаде. С малкия автоматичен пистолет в ръка, тя обиколи улиците на мъртвия град. Експлозиите от светлина бяха достатъчни, за да й показват пътя.

Поетът не отговори на отекващите й викове, макар стотици малки птици, чиито видове Брон не можа да определи, да изригнаха в полет с открояващи се в мрака бели криле. Тя обиколи по-долните етажи на стария кралски oдворец, като крещеше нагоре по стълбите, дори веднъж стреля с пистолета, но от Силенъс нямаше и следа. Ламиа обиколи дворовете под стени, натежали от бръшлян, като викаше името му и търсеше някаква следа, че е бил тук. Веднъж видя фонтан, който й напомни разказа на поета за нощта, през която беше изчезнал, отнесен от Шрайка, Тъжния крал Били, но имаше други фонтани и тя не беше сигурна, че става дума точно за този.

Ламиа мина през централната трапезария под разбития купол, но помещението беше потънало в мрак и сенки. Разнесе се някакъв звук и тя се обърна, вдигнала пистолета, но това беше само листо или древен лист хартия, който вятъра разнасяше по керамичния под.

Тя въздъхна и напусна града, като ходеше леко, въпреки умората след дни, прекарани без сън. Не получи отговор на запитванията към инфотерма, макар да усещаше замайването от приливите на времето и не беше изненадана. Нощните ветрове бяха унищожили всички следи, които Мартин можеше да е оставил при завръщането си в долината.

Ламиа забеляза, че Гробниците отново блестяха, още преди да стигне до широката седловина при входа на долината. Блясъкът им не беше ярък — нищо не можеше да се сравни с беззвучната буря от светлина в небето, — но всички надземни Гробници като че ли разпръскваха бледа светлина, сякаш освобождаваха енергията, натрупана през дългия ден.

Брон застана в началото на долината и извика, за да предупреди Сол и другите, че се завръща. Не би отказала, ако предложеха да й помогнат с раниците през тези последни няколкостотин метра. Гърбът й беше разранен, а ризата — подгизнала от кръв на местата, където ремъците се бяха врязали в плътта.

Никой не отвърна на виковете й.

Тя почувства умората, докато бавно изкачваше стъпалата към Сфинкса, стовари багажа си върху широкото каменно преддверие и потърси джобното си фенерче. Вътре беше тъмно. Спални чували и раници лежаха разхвърляни из стаята, където бяха пренощували. Ламиа извика, изчака ехото да затихне и отново освети помещението с фенерчето. Всичко си беше същото. Не, почакай, нещо се бе променило. Тя затвори очи и си припомни стаята такава, каквато я беше оставила сутринта.