Дан Симънс - Падането на Хиперион

Нещо стоеше в мрака на залата с него.

„Ламиа“ — помисли си той и усети как в него се сблъскват едновременно облекчение и разочарование.

Но това не беше Брон Ламиа. Поетът забеляза изкривяването, огромното тяло и прекалено дългите крака, играта на звездната светлина по черупката и тръните, сянката на ръце под други ръце и най-вече рубинения блясък на пъклен огън там, където би трябвало да са очите.

Силенъс простена и отново седна.

— Не сега! — извика той. — Махай се, по дяволите очите ти!

Високата сянка се приближи без шум от стъпки по старите керамични плочки. Небето се развълнува от кървавочервена енергия и сега поетът видя тръните, остриетата и бръсначните жици.

— Не! — извика Мартин Силенъс. — Отказвам. Остави ме сам.

Шрайка пристъпи още по-близо. Ръката на Силенъс се сгърчи, отново вдигна перото и написа върху празното долно поле на последната си страница: ВРЕМЕ Е, МАРТИН.

Той се втренчи в това, което беше написал и сподави порива да се изкикоти безумно. Доколкото знаеше, Шрайка никога не бе говорил… нито общувал… с някого. Освен чрез болка и смърт.

— Не! — отново изкрещя той. — Имам да върша работа. Вземи някой друг, майната ти!

Шрайка направи още една крачка напред. Небето беззвучно запулсира от плазмени експлозии и по живачните гърди и ръце на създанието, като разлята боя, потекоха жълти и червени отблясъци. Ръката на Мартин Силенъс се сгърчи и написа върху предишното си съобщение: СЕГА Е ВРЕМЕТО, МАРТИН.

Силенъс притисна към себе си ръкописа, вдигайки от масата последните страници, така че да не може да пише повече. Зъбите му се показаха в ужасна усмивка и той само изсъска към призрака.

ТИ БЕШЕ ГОТОВ ДА СИ СМЕНИШ МЯСТОТО С ТВОЯ ПОКРОВИТЕЛ — написа ръката му върху самата маса.

— Не сега! — изкрещя поетът. — Били е мъртъв! Само ме остави да довърша. Моля те! — Мартин Силенъс никога не беше молил през толкова дългия си живот. Сега го направи. — Моля те, о, моля те. Моля те, само ме остави да довърша.

Шрайка направи крачка напред. Беше толкова близо, че уродливата горна половина на тялото му засенчваше звездната светлина и оставяше поета в сянка.

НЕ — написа ръката на Мартин Силенъс и после перото падна, когато Шрайка протегна безкрайно дългите си ръце и безкрайно острите му пръсти пронизаха ръцете на поета до костния мозък.

Мартин Силенъс изкрещя, когато го извлякоха изпод купола на трапезарията. Изкрещя, когато зърна под краката си дюни, чу плъзгането на пясък като фон на собствените си писъци и видя дървото, което се издигаше от долината.

То беше по-голямо от долината, по-високо от планините, които бяха прехвърлили поклонниците. Горните му клони сякаш достигаха космоса. Дървото беше от стомана и хром, а клоните му бяха тръни и шипове. По тези тръни се бореха и гърчеха човешки същества — хиляди и десетки хиляди. На червената светлина на изчезващото небе Силенъс се съсредоточи, превъзмогна болката и разбра, че е познал някои от фигурите. Това бяха тела, а не души или абстракции, и очевидно страдаха от агонията на изпълнен единствено с болка живот.

НЕОБХОДИМО Е — написа собствената ръка на Силенъс върху твърдите и студени гърди на Шрайка. Кръв капеше по живака и пясъка.

— Не! — изкрещя поетът. Той заблъска с юмруци по острите като скалпел шипове и бръсначни жици. Дърпаше се, бореше се и се извиваше, дори когато създанието го притисна по-здраво към себе си, нанизвайки го на собствените си тръни, сякаш забождаше пеперуда. Не немислимата болка влудяваше Мартин Силенъс, а чувството за невъзвратима загуба. Той почти я беше довършил. Почти я беше довършил!

— Не! — изкрещя Мартин Силенъс и започна да се дърпа по-яростно, докато въздухът не се изпълни с капчици кръв и нецензурни писъци.

Крясъците отекваха в мъртвия град още минута и постепенно затихнаха. После настъпи тишина, нарушавана единствено от гълъбите, които се завръщаха в гнездата си, спускаха се в разрушените куполи и кули с тихо размахване на криле.

Вятърът се усили, затрака в разхлабените перспексови стъкла и тухли, понесе сухи листа из пресъхналите фонтани, намери отвори през разбитите прозорци на купола и вдигна страниците на ръкописа в кротка вихрушка, откъдето някои от тях бяха ответи по смълчаните дворове, пустите тротоари и съборените акведукти.

След малко вятърът стихна и в Града на поетите вече не помръдваше нищо.

Брон Ламиа откри, че четиричасовата й разходка се превръща в десетчасов кошмар. Първо дойде отклоняването към мъртвия град и сложното решение да се раздели там със Силенъс. Тя не искаше поетът да остава сам, не искаше и да го насилва да продължи, нито пък да губи време, като се връща при Гробниците. И без това заобикалянето по хребета й бе струвало един час път.