Дан Симънс - Падането на Хиперион

Пол Дюре се разсмя с дълбок, искрен смях и спря едва, когато започна да кашля и трябваше да пийне глътка вода.

— На какво се смееш? — попита консулът.

— На deus ex machina. Точно за това говорехме преди. Подозирам, че точно той е причината, поради която е тук всеки един от нас. Бедният Ленар с неговия бог в машината на кръстоида. Брон с нейния възроден поет, впримчен в Шрьонова уредба, търсеща машината, за да освободи личния й бог. Ти, Сол, чакаш мрачния бог, за да реши ужасния проблем на дъщеря ти. Техноцентърът, машината майка, опитваща се да създаде свой собствен бог.

Консулът намести слънчевите си очила.

— Ами ти, отче?

Дюре поклати глава.

— Аз чакам най-голямата машина да създаде своя бог — вселената. Каква част от анализа ми на Св. Тейлхард произлиза от простия факт, че не открих и следа от жив Творец в днешния свят? Подобно на интелектите в Техноцентъра, аз се опитвам да създам това, което не мога да открия никъде другаде.

Сол се загледа в небето.

— А какъв бог търсят прокудените?

— Вманиачаването им по Хиперион е действително — отвърна му консулът. — Те смятат, че той ще бъде рожденото място на нова надежда за човечеството.

— По-добре да се връщаме долу — предложи Сол, като закри Рахил от слънцето. — Брон и Мартин трябва да си дойдат преди вечеря.

Но те не се появиха преди вечеря. Нито пък имаше някаква следа от тях. до залез слънце. На всеки час консулът отиваше до входа на долината, качваше се върху един камък и се оглеждаше за движение сред дюните и каменистото поле. Нямаше никой. На консула му се искаше Касад да бе оставил мощния си бинокъл.

Още преди небето да се скрие в здрач, избухващата светлина по зенита му предизвести за продължаващата космическа битка. Тримата мъже седяха на най-високото стъпало от стълбището на Сфинкса и гледаха светлинното представление — бавни експлозии от чисто бели мълнии, мътночервени цветове и внезапни зелено-оранжеви резки, които оставяха отгласи по ретината им.

— Кой, според вас, ще победи? — попита Сол. Консулът не вдигна поглед.

— Няма значение. Мислиш ли, че тази вечер трябва да спим някъде другаде, а не в Сфинкса? Да чакаме в някоя от другите Гробници?

— Не мога да напусна Сфинкса — поклати глава Сол. — Но вие спокойно можете да отидете.

Дюре докосна бузката на бебето. То си играеше със залъгалката и страната му се потърка в пръста му.

— Колко е голяма сега, Сол?

— На два дни. Почти точно. Щеше да е родена петнайсетина минути след залез слънце на тази географска ширина, Хиперионско време.

— Ще се кача горе и ще погледна за последен път — каза консулът. — После ще трябва да запалим огън или нещо друго, за да ги ориентираме за пътя.

Консулът беше изминал половината от стъпалата към пътеката, когато Сол се изправи и посочи с ръка. Не към мястото, където началото на долината проблясваше на ниско спусналото се слънце, а в противоположната посока, към сенките на самата долина.

Дипломатът спря и другите двама мъже отидоха при него. Той бръкна в джоба си и извади малкия нервозашеметител, който преди няколко дни му бе дал Касад. Сега, когато Ламиа и Касад ги нямаше, това беше единственото им оръжие.

— Виждаш ли нещо? — прошепна Сол.

Фигурата се движеше в мрака извън бледата светлина на Нефритената гробница. Не изглеждаше достатъчно голяма и не се движеше достатъчно бързо, за да е Шрайка. Напредваше странно… бавно, спираше на всяка половин крачка, залиташе. Отец Дюре погледна през рамо към входа на долината, после обратно.

— Има ли някакъв път, по който Мартин Силенъс да е влязъл в долината от онази посока?

— Не, освен ако не е скочил от скалните стени — прошепна консулът. — Или да е заобиколил осем клика от североизток. Освен това фигурата е прекалено висока, за да е на Силенъс. Сянката отново спря и после падна. От повече от сто метра разстояние тя приличаше на нисък камък на на дъното на долината.

— Хайде — каза консулът.

Те не тичаха. Консулът тръгна пръв надолу по стълбището, протегнал напред зашеметителя, настроен за стрелба на даайсет метра, макар мъжът да знаеше, че при това разстояние нервно-паралитичният ефект ще е минимален. Отец Дюре вървеше точно зад него и държеше детето на Сол; докато ученият търсеше да вземе някой малък камък.

— Давид и Голиат? — попита Дюре, когато Сол се появи с камък, колкото юмрук и го сложи във фибропластмасовата прашка, която беше изрязал от някаква опаковка същия следобед.

Обгореного от слънцето лице на учения над брадата придоби по-тъмен цвят.